fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Ревюта

Всеки може да бъде осъден в „Калокаин”

6 мин.
Kalokain Karin Boye

Kalokain Karin BoyeПо мои лични наблюдения, на българския пазар все по-често излизат качествени и необикновени заглавия, които може би допреди години нямаха шанс да видят бял свят у нас. Последното попълнение към „винтидж” поредицата на издателство „Ентусиаст” ми изглежда като добър пример за тази положителна тенденция.

Репутацията и историята на създаването на „Калокаин” са не по-малко интересни от сюжета й и ме заинтригуваха още преди да съм прочела и една страница. Първо, никога не бях чувала за книгата, което, разбира се, е сериозен аргумент за един книжен маниак. Второ, твърди се, че именно „Калокаин” е послужила за основа на антиутопичния шедьовър „1984”. В това ревю няма да сравнявам двете книги, солидни сами по себе си, но трябва да призная, че има някои очевидни прилики, като Карин Бойе е изпреварила Джордж Оруел с цели осем години. Трето, шведската писателка се е вдъхновила за романа си от посещението си в Съветска Русия през 1928 – едно мрачно, потискащо вдъхновение. Тоталитарните режими ме привличат като магнит, опре ли до литература, така че ето ти още един аргумент да рискувам с това сравнително непознато заглавие.

Действието в „Калокаин” се развива в свят, заличил познатите ни днес граници и изродил туловището на Световната държава – един монументален, безформен организъм, чиито измерения така и не биват по-подробно описани. Всеобхватен и ненаситен, той напълно изяжда индивидуалността на индивидите, които го изграждат. Единствената цел на човека е да служи на Държавата и всякакво инакомислие по този въпрос е напълно неприемливо. Индивидът трябва да е само и единствено в услуга на Държавата, но и да е напълно щастлив и удовлетворен от този факт. Тъгата, разочарованието и болката са престъпни.

Съвършеният другар войник се ражда не като плод на любовта между двама души, а като резултат от изпълнение на дълга към Държавата. Ритуал, извършващ се под зоркия поглед на полицейското око и под слухтенето на полицейското ухо, разположени във всяка една спалня в света. Детето прекарва първите си години във военни игри с леки бомби-играчки, докато не навърши седем и не бъде прехвърлено в младежки лагер, където бойното обучение е съвсем истинско, с истински оръжия и с истинска кръв. Без право да вижда семейството си, освен в специално предвидените „семейни вечери”, то може и да изгуби завинаги връзка с него. Децата не принадлежат на родителите си. Никой не принадлежи на никого другиго, освен на Държавата. Когато завинаги опакованият в униформа младеж съзрее, Държавата го прехвърля там, където организмът й има нужда от него – в Химическия град, в Текстилния град, в Обувния град, или най-добре – в Доброволната жертвена служба, където тялото му да бъде живо разфасовано от експериментите на другарите учени.

Такъв другар учен е и Лео Кал, който, след порицание от страна на Седмо бюро на Министерството на пропагандата, се превръща в промит мозък, от тези, които Държавата най-много обича. Решен да се вкара в правия път, той се превръща в отблъскващ педант, изповядващ философията за всемогъществото на Държавата и абсолютната несъстоятелност на понятието „човек”. Откритото от него вещество калокаин е същински „серум на истината”, Karin Boyeдейства безотказно и развързва възлите и на най-прикритата душа. Никой не е с чиста съвест, всеки може да бъде осъден. Надвисва сянката на Закона против престъпен начин на мислене. Никой не е в безопасност, дори създателят на калокаина.

Макар гореописаната картина да е изключително мрачна, настроението в романа е по-скоро меланхолично. Подземният начин на живот, безнадеждността и странната умора хвърлят сянка над страниците на книгата. Една по-скоро тъжна, отколкото зловеща действителност. Главният герой е олицетворението на добрия другар войник, докато всички около него са просто слаби или просто зли; обикновени, безлични хора, под чиято повърхност врят и кипят страх, омраза, ревност, недоверие, отчаяние. Някои от тях изпитват съмнения и носталгия по нещо изгубено, което не могат да си спомнят ясно – някаква епоха, в която са можели да създават връзки помежду си и да творят себе си, а не да изчезват под туловището на Държавата.

„Калокаин” ми беше интересна и ми хареса, но трябва да призная, че имаше момент, в който липсата на по-интензивно развиващо се действие ме отегчи. Стилът на Бойе е красив, леко поетичен и те увлича в стройния си ритъм, ала авторката се съсредоточва не толкова върху това какво е Държавата, а какъв е човекът в Държавата, какво се случва във вътрешния му свят, чийто живот е все по-застрашен от изчезване. Поради тази причина множеството размисли и излияния на инжектираните с калокаин може и да се сторят досадни на по-нетърпеливите читатели.

Въпреки това романът определено си заслужава прочита, особено ако сте почитател на антиутопиите. „Калокаин” има свое собствено специфично настроение и ще съсредоточи вниманието ви върху малко по-различни въпроси от тези, които този тип книги обикновено пораждат. А и съм сигурна, че вече ви гризе любопитството за това, какво е видял Оруел в творбата, че да я доразвие в свой собствен роман.

Преди да завърша, ще ви споделя странния оптимизъм, който краят на „Калокаин” поднася, а именно – след смъртта нещо ще се случи с човека, нещо, което Държавата никога няма да му даде. Физическият край ще разкъса униформата му на другар войник и ще му предложи някакво бъдеще, неизвестно, но все пак вдъхващо надежда. В този мотив се усещаше болезнената искреност на самата Карин Бойе, самоубила се през 1941 г. Каквато и да е била причината за нейното решение, книгата може да ви даде съвсем ясен поглед над това, как е гледала на живота си и какво се е надявала да я направи щастлива след смъртта. Сякаш творбата е инжектирала авторката си с калокаин.

[ + ]