„Тази книга е посветена на онези, които не успяха да преминат границата, тогава и сега. И на горите, и на реките, от които зависи животът ни.“
„Граница“ (изд. „Жанет 45“) излезе на българския пазар броени месеци след британското издание. Досега не бях чела нищо на Капка Касабова, но първоначалните отзиви за романа бяха обещаващи и реших да видя за какво става въпрос.
Някои твърдят, че „Граница“ е добре премислен проект, други – че е пътепис, а трети смятат, че е едно нетипично изследване на Източните Балкани. Може би книгата е съвкупност от всичко това.
Отчитайки факта, че Касабова е написала историята си първо на английски, а не на майчиния си език, неминуемно направих съпоставка с романа на Мирослав Пенков „Щъркелите и планината“. Този целенасочен избор и на двамата писатели не е толкова учудващ, когато аудиторията, която се стремят да спечелят, е именно извън родната им България. Вероятно затова открих още няколко прилики между двете книги, които не ми направиха съвсем добро впечатление. Бих искала само да добавя, че преводът на Невена Дишлиева-Кръстева тук е достатъчно добър и достоен, така че читателят да превъзмогне чувството, че мисълта на автора е протичала на друг език.
„Границата“ започна доста интригуващо и веднага си помислих, че е точно от онзи тип романи, които обичам да чета. България, Турция и Гърция, пречупени през призмата на истински, човешки и трогателни истории – какво по-интересно би могло да има? Касабова успява да разкаже прецизно, но и леко предвидимо, за хората, сблъскали се с преминаването на една или друга граница, за страха и надеждата, които несъмнено са част от това преминаване.
Пътуването на писателката започва през 2003 година в подтик да посети забранените в детството й гранични райони, да опознае лицата на обитателите „на тази Обетована земя“ и да види как се живее „между светове“. Сблъсъкът на различни етноси и националности разширява мирогледа не само на авторката, но и на читателя. Едно пътуване, което започва от Странджа и завършва пак там, или може би някъде отвъд смъртта на всички онези, неуспели да преминат заветната граница.
„Граница“ е емоционален и на моменти тежък за преглъщане роман. Мнозина са запознати със съдбата на всички онези бегълци по време на соц-а или на обезлюдените села и градчета днес. Неслучайно един въпрос неизменно стои на преден план през цялото време – дали преминалите оттатък ще се родят за нов живот, или независимо от границите, през които човек преминава, той винаги продължава да носи в себе си своята лична такава? Или, както Касабова пише:
Какво е границата извън речниковите определения? Границата е онова, което носим вътре в себе си, без да го знаем, докато не се озовем на подобно място.
Убедена съм, че чуждестранните читатели ще се впечатлят една идея повече, но при моята равносметка на финала осъзнах, че самата аз не съм останала толкова очарована от романа. През цялото време имах чувството, че книгата сякаш е писана леко преднамерено, като твърде целенасочено са включвани разни похвати, които биха представлявали особен интерес за публиката в чужбина – митове, исторически препратки (винаги има кого да жегнат под лъжичката), нестинари и т.н, но може и да бъркам.
На пръв поглед „Граница“ изглежда личен и различен роман, но, след като го завършиш, оставаш с впечатлението, че всъщност не си прочел нищо по-особено от леко банален сюжет, разтегнат като сладък и лесно преглъщаем локум. Може би, ако прочета романа след няколко години отново, след като самата аз поживея още малко в чужбина, тогава ще има друг смисъл за мен… Ще видим…
Затова и „Граница“ някак не успя да ме накара да я оценя с повече от 3 звездички в Goodreads, но пък вие й дайте шанс, може би ще я почувствате по-близка до сърцата си от мен.
Още едно ревю за романа може да прочетете в блога на „Библиотеката“.
