fb
БиблиотекаОткъси

Картината. Из „Глухарчето“ от Блага Димитрова

20 мин.

gluharcheto-01Бухлатият купол на Градската градина изпълни с двоен устрем Вангелия – заради мъртвата й приятелка и заради самата нея.

Фонтаните не бяха пуснати, зa да се пести водата през сушавото лято. Човките им зееха като на убити птици. Това срути из един път бълбукащия декор, сред който Анги се готвеше мислено за етюда на срещата с Александър. Но щом навлезе под шатъра на дърветата, те я поръсиха с утринна прохлада и настроението й се раззелени.

Колко пъти двете бяха идвали на тези „утра и вечеринки с музикално рисуване“, както ги наричаше Сия. В галериите под открито небе гъмжеше от непризнати таланти, чийто достъп до официалните изложбени зали бе немислим. Спомни си, как поети четяха новите си стихове, измъкнати изпод възглавницата от нощното вдъхновение, които никъде не се печатаха. Самозвани естрадни звезди изпълняваха собствените си подобия на песни. Приложни портретисти копираха от натура глави на нещастни дечица, насадени от родителите на инквизицията да позират, докато други малчугани ритаха топка наоколо и огласяха градината с безгрижни викове. Един сръчен ликокрояч изрязваше с ножица от черно паспарту на прима виста профилите на желаещите да се увековечат.

През онзи бурен период тумбите от зяпачи правеха път да минат двамата герои на ,,панаира“ – поетът Пъкъла с китарата и художникът Александър. Те излагаха редом протестна поезия и авангардистка живопис. Изпятите, по-скоро изръмжани стихове по някаква вътрешна връзка откликваха на колоритните композиции, взаимно се допълваха и доизясняваха.

Веднъж при едно дръзко изпълнение на Пъклю тълпата изпадна в екстаз, изригнаха възгласи на тържество, че някой е изразил натрупаното на буци мълчание в гърдите.

Изневидело от самия търбух на наваляка изникнаха цивилни ангели-хранители, към тях се втурнаха униформени, опитаха се с крясъци и заплахи да разгонят насъбраните. Това разяри младите, надигнаха се викове срещу викове, закани срещу закани. Преди да се размахат юмруци срещу юмруци, изпод земята изпълзяха като змии маркучи, засвистяха водни камшици, зашибаха по гърбовете на разбягалия се народ. Край на литературните самодейни четения на открито.

Една струя под налягане изтърбуши картината на Алек, превърна я в мазна локва, в която слънцето се разложи в седмоцветен спектър. Сия, самата мокра до кости, се спусна като струя да спасява унищожената творба, сякаш бе шедьовър на световното изкуство. Алек издърпа жертвоготовното момиче, тласна я на сушина под тезгяха на продавача на пуканки, изломоти с проклетия си стържещ глас:

Не виждаш ли, че сега се получи живопис: небесна дъга в кална локва!

И хукна подир Пъклю, който бе арестуван, напъха се между шамарите, за да отведат и него в участъка. При разпита на поета:

Какво искаш да кажеш с този стих: ,,Ако последните ще станат първи, тогава не искам да бъда последен!“

Алек отговорил вместо него, стискайки строшената му китара.

Наверно е искал да каже: „Ако първите ще станат последни, тогава не искам да бъда пръв!“

Държаха ги до вечерта и ги пуснаха. След това бе забранено в градината да се нрави панаир на таланти, само кичове и търговски сергии бяха разрешени. След тоя погром Сия ходеше в мансардата на Алек да гледа картините му…

Сега в утрото първите изложители на терасовидната площ вече разгъваха походните си сергии.

Самоделни гердани, гривни, обици, брошки, колани от подръчни материали: стари конски маниста, изровени от мазетата, боядисани зърна, стъклени висулки, дърворезбни медальони, миди, раковини, пъстри камъчета, рудни кристали, пластмасови люспести ленти. Изобретателността на безимените ръкоделци будеше любопитството на минувачите. Мъжете рядко удостояваха с поглед тези дрънкулки. Направо на земята, подпрени на камък или дънер на дърво, се редяха прекопирани илюстрации с ангелчета, морски пейзажи с лунна пътека от варак, горски поточета от сребристи пайети, колажи от всякакви отпадъци, шарении, подправени детски рисунки, фалшиви икони, сладникави картини с русалкино хоро. Вече бе кукнал първият портретист, седнал на трикрако столче нред готов лист на статива, в очакване на госта от провинцията, който ще пожелае да се изтипоса. Между всичко това се прокрадваше и случаен божи дар.

Александър обичаше да разполага понякога новото си платно в подобно обкръжение, заявявайки категорично:

Изкуството вирее сред кича, както водната лилия – сред блатото!

Тайфата още не бе се появила. Край него винаги се събираха приятели, студенти, любители. Все млади, брадати, рошльовци, които повтаряха ръбатите му жестове, противния му дрезгав глас. Само не можеха да имитират интелигентността му. Прикрит зад гърбовете им се прикачаше поетът Пъклю с китарата, изпълнявайки стиховете си в широк регистър от ръмжене. Сия казваше:

Въздухът край тях е заквасен с бациликус артистикус! По тоя повод Пъклю бе съчинил песен с рефрен: „Няма да се подкваси в народните маси!“

Анги взе чашка кафе и потърси между пейките на открито най-потулената в сенките. Поемаше на бавни, разточени глътки минутите с вкус на чорбест горчилак и на парливо очакване. Бе предвидила, че най-точно ще бъде да зададе въпроса от упор, докато Алек е погълнат да оглежда мястото, съседите, къде и как да настани картината си, сякаш му е дъщеря и той иска да я опази. Така в този момент ще бъде улучен откъм гърба, незащитен и слисан. Най-силно ще го изненада сигурността й, че само той може да отговори на този въпрос и никой друг:

Не мислиш ли, Алек, че Сия е пожелала да позира обесена, за да я нарисува някой като символ на нашата младост?

Представяше си: той ще се вкамени, както е наведен, и няма да може да се изправи. Именно той, Александър, все това търсеше – някакъв диаболичен образ, някакъв чудовищен символ на онова, което сам наричаше ,,нито-наша-нито-младост“.

С въпроса си тя целеше не да получи пряк отговор, а косвено да отгатне дали Алек изобщо беше се замислил върху случая Анастасия и за своето неволно участие в него.

Момичето захвърли пластмасовата чашка от кафето в кошчето и се изправи, оглеждайки алеите.

Хора щъкаха нагоре-надолу, като съкращаваха пътя, прекосявайки през градината. Започна да снове напред-назад. Спря се и надникна иззад ъгъла на будката, накачулена със застояли списания, между тях и седмичното издание на баща й, което не се търсеше поради дежурния оптимизъм. Опашка се бе наредила за сутрешните вестници. Това бе добре прикрита наблюдателница.

Но ето го и него! С един всепоглъщащ поглед наново го откри в цялата му отблъскваща неотразимост. Това присъщо единствено нему изражение на лицето с най-противоречиви отсенки. Сякаш едновременно се радва и дразни, че слънцето блести в очите му, че започва още един ден, че той трябва да го изживее. Просто му иде да се откаже от самия себе си, а стъпва като пустинник еретик с невидими следовници. Тайфата още не го бе начуголила. Анги се изплаши, че както се е забързал, устремен към целта с пакета под мишница, сякаш носи на стъклар счупен прозорец, ненадейно ще запрати този обемист пакет право в празния басейн с пресъхналите фонтани, ще свърне в противоположна посока и никога няма да се огледа назад.

Коленете й се подкосиха. Но решителната Сия я тласна извътре в самата нея. Анги изскочи, готова да се набучи цяла на сивия му, остър поглед като на кол за изтезания. И в първите стъпки се вцепени. Група шумни студенти и студентки се завтурнаха към него и го нажужиха – пчелен кошер. Дори Сия, оживяла в Анги, се отдръпна и сви в колебание. Момичешките викове и кикотення захлупваха момчешките

Носиш ли пак нещо ново? Ще ни събереш ли очите? Ще лазиш ли с пила по врата на критиците? Ще се разбягат ли възмутените граждани?

Ако враговете се запретнат, успехът е сигурен.

Не се ли боиш, че ще ти откраднат находките? – Еиигоните ме правят достъпен!

Мак я порази до шок този негов дрезгав, грапав, стържещ нервите говор. Между гласа му и него нямаше нищо общо. сякаш през устните му се обаждаше друг човек. Висок и слаб, та чак хилав, попрегърбен, с тая невчесана брада приличаше на великопостник. Само очите му, сиви с ръждиви искри, язвителни, бяха в съзвучие с гласа му.

За пръв път той избра самотен ъгъл, далеч от кичовете, под едно огромно дърво.

Раздипли внимателно пакета, като че наистина носеше счупен прозорец, та се боеше да не го дотроши. Извади и разтвори грип тих – старинна икона с вехта дървена рамка, потъмняла, опушена от кандила и години. Облегна я на ствола, закрепи я върху един крив, щръкнал изпод земята корен. Смеховете, закачките, пялата глъчка онемя молитвено. Вангелия се приближи иззад гърбовете. И сякаш въже се затегна край врата й.

Триптихът представляваше трикрил тавански прозорец. През него се откриваше верига от покриви с телевизионни антени като бодливи телени мрежи, препречили граничната пийна между небето и земята. Вместо небе – оловен похлупак, промушен от щърб месец. И върху кръстачката на средното крило на прозореца като на разпятие – бяла птица с клюмнали, прекършени криле в полет, спрян на място, виси на един лунен лъч, омотан край издължената й детска шия. На фона на оловноепвия свод – лицето на Сия в сияние, вдигнато нагоре с отворена уста – за една огромна глътка въздух или да нададе вик на протест и едновременно на освобождение. А край главата русите й коси блестят като ореол. Босите и нозе с изопнати пръсти отчаяно се стремят да докоснат пода. да се опрат на земята, само една педя ги дели от спасителната опора. По корниза на двете странични прозоречни крила – кордон от гарвани, гърбати, лилавочерни, тлъсти – контрастни на чупливия лястовичи силует на момичето. Бяла лястовица. Едното й увиснало крило завършва с ръка – изящна с тънки пръсти, простряна към нечия ръка, която мъждее в долния ъгъл на картината, но помежду им – начупено пространство, нагъчкано с фрагменти от чаши, вестници, четки за рисуване, катинар, касети, бутилки – всичко това прави разстоянието между двете търсещи се ръце непреодолимо.

Без да зададе своя въпрос, Вангелия получи отговор.

Към младежката група се прикачиха случайни минувачи.

Мълчанието на хлапаците действаше заразително. Купчината от зяпачи заприлича на богомолци пред иконостас. Между тях нямаше ценители. Те възприемаха картината с наивното съзерцание на домашната икона или на рисунката в календара на стената, придобито през детските години. Над главите им се понесе китара. Анги я позна: подарената от Сия италианска седемструнна. Пъклю си проби път и приседна върху петите си на земята, сякаш коленичи пред триптиха. Ясно бе, че не за пръв път го виждаше – двамата с Алек живееха в една мансарда. Но тук на открито, под погледите на неизкушените от изкуство хора, картината звучеше като нова, паднала от друг свят. Поетът дълго не можеше да откъсне очи от нея. И накрая запя със задавено ръмжене последното си стихотворение:

Свободно летим па въжето преди да разперим криле, Свободни и чисти на педя от калното бойно поле. Приближи се човек с нетукашен вид. Придружителката му превеждаше на английски, като преправяше текста: Свободно летим до небето разперили млади криле, свободни, щастливи и чисти над родното плодно поле.

Чужденецът прикова поглед в триптиха и забрави закъде го водят. Преводачката му напомни, че ще закъснеят за важната среща. Той се сепна. Възпитанието му изключваше неточността. И побърза с решението да си купи картината, предлагайки висока цена във валута. Анги изтръпна, че Сия ще бъде продадена за долари и ще бъде отнесена далече в чужбина да виси в някой салон. Отговорът порази госта. С дрезгавия си, стържещ по нервите глас Александър произнесе:

Не я предлагам за продан! – което Пъклю преведе на самоук английски.

А за какво? – обърна се направо към него чужденецът.

За проверка на въздействието.

Пъклю доста се затрудни, но някой от зяпачите му подсказа превода.

Този отговор направи силно впечатление на госта. Той извади визитната си картичка и я подаде на художника, очаквайки ответен жест.

Нямам визитка! – отвърна още по-грапаво Алек, поемайки картичката, прочете я, вдигна вежди – ясно бе, че господинът бил важна птица.

Чужденецът пожела да посети ателието му. Александър откъсна един ъгъл от халваджийската хартия, с която бе загърнал картината си на идване, и върху него надраска адреса с упътваща скица как да се мине през лабиринт от задни дворчета, за да се стигне до черния вход към мансардата. Гостът кимна в знак на пълно разбиране, стисна ръката на младия художник, не забрави да се ръкува и с поета, и се отправи бързешком към аудиенцията с държавника.

В този момент нахлу тайфата на приятелите, разблъска зяпачите, мина покрай Анги, без да я забележи. Пъклю им разказа каква сцена се е разиграла току-що. Експлозия от викове:

Как можа да изтървеш такава пачка зелени! Дай ги на нас, като не ти трябват на тебе! Цял месец щяхме да пируваме!

А Пъклю представи как преводачката би разтълкувала на чужденеца тази мрачна картина в духа на превода й на неговото стихотворение:

В тази творба живописецът е представил тежкото минало, когато е нямало път пред младежта…

Какво минало, не виждаш ли днешния реквизит: касети, телевизионни антени, смог над града…

Това са мечтите на самоубийцата за щастливото бъдеще. Разрази се буря от смехове. Вангелия започна да зъзне от този техен смях. Измъкна се заднешком и се скри зад будката. Почувства се вчерашен вестник, още непрочетен и захвърлен в кофата за смет. Александър бе свикнал да бъде магнитен център в гъмжащите младежки рояци. Сия вече я нямаше между тях, а те пак бяха много, пак бяха млади и весели. Смеховете им ехтяха във всяка фибра на кожата й, прииждаха от слънчевата светлина, от листата на дърветата, отвсякъде.

Удавница в този ослепителен смях, тя се вкопчи в досещането да отиде по-скоро у дома да нагледа котката.

Завари в къщи баща си. който я чакаше.

Не му се зарадва. И той разбра това. За пръв път родителят се сблъскваше с очевидността, че пречи. Преглътна въпросите си. И гузно започна да обяснява присъствието си в своя собствен дом:

Току-що идвам. Майка ти ми каза, че си тръгнала насам. Исках да ти спестя тънканицата в рейса, но не те заварих на спирката. Как се качи в онази ребротрошачка?

Защо си нарушил една сутрин от отпуската си? – каза тя хладно и посвети цялото си внимание на котката.

Изведнъж звънене на телефона взриви тишината на апартамента. Бащата бе излязъл на терасата. Анги се втурна ракетно, уплаши котката. Сигур някой от тайфата й се обажда – да дойде веднага в Градската градина при „душовете“, както наричаха фонтаните, да види новата картина на Алек. А може и самият той да я вика, нали тя бе най-добрата приятелка на Сия, да иска през нейните очи мъртвата да прогледне творението му. Не посмя веднага да вдигне слушалката, изживявайки до ужас възможността да чуе гласа му.

В ухото й дишаше мълчанието все така поверително. И като изпод земята някой прошепна или така й се стори:

Имам да ти кажа нещо важно! – и заглъхна, сякаш запуши с шепа устата си. Далече в пустотата на пространството по жицата отекна смях и се разсипа на ситни стъкълца.

Съшият мълчащ натрапник й се обаждаше по всяко време на деня и на нощта, без да си каже името, с налудничаво упорство.

Но кой е? Престанете с тази криеница! – изкрещя Анги и тръсна слушалката като камък върху скорпион.

Бащата видя през отворената врата избухването на момичето и се завтече вътре. При вида на втрещения родител вихрушката у нея подви опашка и се кротна.

Търпиш, търпиш, додето пощурееш! – промърмори.

Какво, Ан… – не му стигна въздухът да изрече името на дъщеря си.

Все това мълчание и това кикотене ме преследва. Не мога да проумея какво иска от мене. „Имам да ти кажа нещо!“ Трябва да е някой побъркан! Или навива погрешен номер.

Бащата се обърна към прозореца. Витоша се стовари върху плещите му.

Кога го си тръгнаха, той изглеждаше остарял с няколко години.

В душната кола мълчаха през пелия път до вилата. Моментът съвсем не бе подходящ за належащия разговор.

Тук ще бъдем на спокойствие! – въздъхна той, щом се прибраха под сенчестите дървета в двора.

Къде е спокойствието? – запита Вангелия. – Или не му знаем езика, за да го повикаме?

Изведнъж бе пронизана от едно чувство, почти сигурност, че и мъртвата Сия не бе намерила спокойствие там някъде, отвъд. Затвори се в стаята си. Не искаше да люлее мъката си в хамака под открито небе. От много шум, от много думи и рев на реактиви небето бе оглушало и не чуваше риданията на душата.

Спусна пердето до края на прозореца. Вътре се възцари прохладна здрачевина. Анги се просна на леглото. В тишината още по-нроглушително се разрази върху и смехът на таифата около Александър. Ръката й се впъхна под възглавницата и слепешком напипа камъка.

Какво да сторя? – зададе му въпрос с онзи забравен от детинството навик и го стисна в шепа, сякаш да пусне сгъстената мъдрост от вековете.

Отново я порази колко малък е станал, като че се бе свил. Толкова ли е порасла ръката й, та камъкът изглеждаше така жалък и дребен? И както някога, тя сама си отговори вместо него:

По-скоро да постъпя на работа! Телефонистка! Чужди гласове, шумове, прашене в слушалките да затрупат непоносимия смях на младите тайфи, сред които Сия няма повече никога да бъде!

А баща й сновеше из двора, надявайки се да се разходят пак насаме и да си кажат каквото им тежи. И най-сетне да й довери фамилната тайна.

Един нов, непредвиждан пасаж се вклини в есето му:

„Телефонът разрушава добрите обичайни норми, възпитавани в семейството и в обществото с векове:

Да не говориш с човека, скривайки погледа и лицето си, неназовавайки името си.

Да не се натрапваш непоканен в дома му и да го заговаряш, без да те е питал и без да те е търсил.

Да не го откъсваш от работата му, когато е погълнат от нея, че всяко нарушение на ритъма е болезнено и невротизиращо.

Да не подхвърляш недомлъвки, намеци, двусмислици, заплахи, оставяйки човека в тревога, без да се доизясниш докрай. Да не тормозиш цяло семейство с влудяващо мълчание.

Всичко това телефонът заличава с едно вдигане на слушалката в уличник-автомат. Може по всяко време денем и нощем да избълва в ухото ти ругатни, гадни обиди, долни подигравки, интриги срещу най-близките ти, тъмни закани, да пусне отрова в кръвта ти, да те прати в лудницата, да ти причини инфаркт, да те погуби. И тем подобни злочинства, извършени анонимно, безлично, безадресно.

Телефонът съдейства за невъобразими изобретения на завистта, подлостта и отмъщението. И то напълно безнаказано. Телефонният тероризъм е слуховият призрак в края на XX век. Така агресията на лошите нрави става глобално бедствие.“

Стискайки ключовия камък, Вангелия запита беззвучно:

Къде е черната тетрадка, в която Сия си водеше нощен дневник? Нима я е унищожила, за да отнесе завинаги тайната й в мълчанието?

И сама си отговори на глас:

Анастасия не бе такъв характер да се забулва в прикритост. Цяла бе на слънчева светлина – от пети до коси. Черната тетрадка трябва да се намери. Кой друг да я търси, освен ти, най-близката й приятелка? Търси в спомените, търси в мислите, търси в предположенията! Там някъде из ъглите на усамотението й, сред художествения безпорядък на живота й, в странните й приумици. Търси в сънищата си, докато се натъкнеш на някой знак…

„Глухарчето“ (изд. Хермес) на Блага Димитрова e роман за недоизказаните истини, за хората, продължаващи да променят и осмислят живота ни, дори след смъртта си. Анастасия се самоубива малко след като завършва училище. Близките й изпадат в шок от новината. Никой не е подозирал, че ученичката ще посегне на живота си. Най-добрата й приятелка – Вангелия, се наема със задачата да открие истината за смъртта на Анастасия. След поредица от странни събития тя се натъква на дневника й. Тогава разбира колко малко е познавала приятелката си…

[ + ]