Трилърите, които ми попадат в последно време, споделят няколко общи черти. Това не е задължително лошо, но прави книгите толкова подобни една на друга, че трудно се отървавам от чувството как всички са писани по калъп. Както вече споменах в ревюто на „Разказано на водата“, представянето на сюжета от различни герои с редуването на главите вече се е превърнало в предпочитан метод за изграждане на сюжети от този жанр. Понякога резултатът е положителен, а друг път – плачевен.
Това, което ми прави по-силно впечатление обаче е, че водещи за действието в тези романи са семейните драми и насилието. Каквато и асоциация да направи съзнанието ви при споменаването на домашно насилие, разбито семейство или трагедия, ще сте на прав път. Дебютният роман на Елисабет Нуребек не се отклонява съвсем от казаното дотук. „Кажи, че си моя“ (изд. „Ера“) е странна комбинация от две противоположности – хем е предвидима, хем в същото време не е.
Елисабет Нуребек ни въвежда в света на Стела, успешна психотерапевтка с щастливо семейство. Докато постигне тази идилия обаче, тя минава през един от най-големите кошмари на родителя – загубата на дете. След като преодолява този период от миналото си с големи трудности, в кабинета й ненадейно влиза изчезналата й, вече пораснала дъщеря. Поне така смята Стела. Никой не й вярва, всичко води до задънена улица, а междувременно някой заплашва живота й. Дали не си въобразява?
Това е първият роман на Елисабет Нуребек и е доста добър като за дебют. „Кажи, че си моя“ е разказана от името на трите главни героини, а историята се разкрива на пластове през техните очи. За мен първите петдесет страници бяха преломният момент – персонажите лека по лека започнаха да ми стават безинтересни и бях готова да захвърля книгата, но поне сюжетът си заслужаваше. За моя собствена изненада, впоследствие Нуребек успя да преобрази атмосферата и отдели повече внимание на изграждането на образите. След това прочетох романа й за много кратко време. Засегнатите теми са достатъчно интригуващи, за да превърнат „Кажи, че си моя“ в четиво, чиито страници не спираш да разгръщаш.
Елисабет Нуребек (снимка: Viktor Gårdsäter)
Повествованието не е мудно, а изключително динамично. Изградено е чудесно и във всеки един момент читателят знае къде се намира хронологично, без да се обърква в различните времеви линии. Трилърът уцелва златната среда и откъм герои, понеже не е претоварен с тях. Другият му плюс е, че ви помага да се чувствате съпричастни на трагедиите, които им се случват. До последната страница нищо, свързано с образите им, не е черно или бяло.
Сюжетът е изтъкан от най-дълбоките човешки страхове, с които никой не иска да се сблъсква. Как постъпваш, когато не можеш да се довериш на никого, дори и на себе си? Как продължаваш да живееш, когато нямаш никакво логично обяснение за сполетелите те нещастия? Когато не си способен да си отговориш на въпроса „Защо?“ Съветите от рода на „остави миналото зад гърба си“ в случая не вършат работа, защото детето ти е изчезнало и всички обвиняват теб, а ти обвиняваш себе си повече и от другите. Светът ти се разпада и губиш разсъдъка си.
Не искам дори да се доближавам до подобна ситуация, че да успея да я анализирам правдоподобно, но трябва да призная на Елисабет Нуребек, че го е постигнала. Тя захвърля читателя в ада на героите, към които няма как да останете безразлични (поне след петдесетата страница).
Чакам с нетърпение следващата книга на шведската писателка – след такъв дебют не мога да си представя какво ще последва!
