fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Ревюта

„Кротките“ и светлото бъдеще на терора

6 мин.
krotkite-angel igov

krotkite-angel igov„Кротките“ от Ангел Игов (изд. „Жанет 45“), е роман, който излезе навреме за седемдесет и първата годишнина от Деветосептемврийския преврат и заслужава да бъде обсъждан дълго време в публичното пространство.

Основната линия проследява неприязънта, прераснала впоследствие в обсесия, която главният герой Емил Стрезов – по стечение на обстоятелствата окичен със званието народен обвинител, изпитва към Ростислав Щилиянов – посредствен поет, чийто буржоазен начин на живот отблъсква Стрезов, самият той отраснал в туберкулозна, разядена от беднотия къща в провинцията.

Около тази линия се плете голямата история за периода, довел до създаването на Народния съд, позволил на овластените партизани, бивши студенти, поддръжници на комунизма, хлапаци, литературни критици, работници, писатели и поети, хора от народа да налагат собствената си представа за справедливост и да наказват отколешните си врагове по обвинения толкова мъгляви, колкото и принципите на самия режим.

Няма значение индивидуалната вина, те всичките са фашистка сган, а и време наистина няма, трябва бързо да ги накажем и да приключваме, да смажем всички тия отрепки накуп, да разчистим развалините, за да можем след това да строим нов живот.

Разказът се води в първо лице, множествено число, от името на ючбунарската общност, към която някога е принадлежал и Емил Стрезов, и до голяма степен повествуванието е обърнато лично към него, но сякаш не говори само Ючбунар (квартал в Стара София); към хора се прибавят още и още гласове, докато накрая той не придобива заплашителното очертание на целия народ.

Народ, предаден в името на народа, който преследва някогашните свои, обърнали се срещу него, надушва всяка тяхна крачка и ги наказва, отмъщава си за погубените години. Тази всеобхватност се чувства дори в езика, може би инстинктивно поел в тази посока – на места писан на уличен диалект, на места висок, използващ думи като „спорадичен“ и разискващ философски концепции.

Амбицията, разцъфтяла ненавременно, сляпото следване на някоя кауза, само защото точно тя, а не друга, витае във въздуха; изкуственото създаване на авторитети, глупостта и личната омраза – най-благодатната почва за чувството за идеологическа правда, придобиват плът и заемат своите места в народните съдилища.

Романът е важен с дисекцията, която прави на зараждането на една идеология и на това колко лесно е за човека да се пречупи пред лицето на дадената му власт, да се поддаде на „знойната съблазън на мъстта“.

Човек ако иска сляпо да вярва в някаква кауза, все ще си намери такава, без значение каква е.

Идеологията почти никога не идва сама. Тя винаги е съпроводена от чисто човешките стремления и ежедневни избори, от дребните пристрастия и съперничества. Едно влюбване, едно приятелство, една вражда лесно могат да тласнат човека към една или друга идеология. Затова „Кротките“ в същината си е чисто човешки роман.

Заобиколен от герои, които понякога са жестоки, друг път направо гротескни, Емил Стрезов попива от духа на времето, но при цялото си желание да бъде в предните редици на новия строй, при целия си стремеж към величие, така и не успява да надмогне ролята си на незначителна брънка в историята и превръща лова на една съответстващо дребна риба в труда на живота си. Дребният човек си остава дребен човек, той мрази, обича, проклина и следва други дребни хора.

Историята на Емил Стрезов е историята на всеки друг обикновен човек, попаднал в онези обстоятелства, и дори Стрезов да не е съществувал в действителност, едни други много реални Емиловци и Ивановци,  Димитровци и Асеневци са бродили из България със същите червени ленти, същите кобури на коланите и същата овластена злоба в погледа. Щом режимът има нужда от враг, тогава защо и обикновеният му последовател да няма също толкова належаща нужда?

Отдавна в съзнанието ми „Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов и „Кротките“ са неразривно свързани, и аз не знам защо, но когато мислех за единия роман, винаги някак се сещах за другия. Дали беше заради това, че грабнах „Кротките“ веднага щом прочетох препоръката от Христо Карастоянов на задната корица, или защото и двата романа описват травматични периоди от българската история, не ми беше съвсем ясно. Но вече беше късно да се опитвам да избегна сравнението.

Все пак ще кажа, че от двата „Една и съща нощ“ е по-силният роман. „Кротките“ не вдъхва същия живот на героите си и конфликтите са обрисувани в много по-ясни, черно-бели контури. Но именно заради тази по-голяма яснота съм убедена, че „Кротките“ ще намери по-широка публика. Нещо повече, мисля, че дванайсетокласниците не биха сбъркали, ако я включат в списъците си с българска литература, която да четат в свободното си време извън обичайните заподозрени в училищната програма.

Централната тема на романа – колко е опасно да заемаш ролята на съдник и да раздаваш правда според собствените си разбирания за това кое е правилно – не може да бъде по-навременна сега, когато и без това обърканото ни време оставя хората потънали в несигурност, заливани от идеологията на разцъфващите като кървави петна из Европа националистически партии; от расизма, от анти-емиграционните политики, от всички проблеми на съвременния свят.

Връщайки се към едни времена на лудост, на война на всеки срещу всеки, на триумф на дребнавата омраза над разума, Ангел Игов ни припомня за Деветосептемврийския преврат или колко е важно да мислиш сам за себе си. Защото никой, колкото и висшестоящ да е, не може да ти даде всички отговори.

Впрочем, книгата е почти готова театрална постановка. Докато я четях, си представях многобройните гласове на разказвачите, които звучат в залата. Надявам се, че след предстоящата адаптация на „Една и съща нощ“ режисьорите ще обърнат внимание и на „Кротките“.

Четете тази книга. Важна е.

Вижте още ревюто на Христо Блажев в „Книголандия“.

[ + ]