fb
Ревюта

„Лавина“ – снежен бордови дневник

3 мин.
lavina blaga dimitrova

лавина блага димитрова

Не знам защо започнах да чета тази книга, но знам, че не можах да заспя, преди да я свърша. Да разбера защо Рад е мълчаливецът, какво се крие зад табуто да изричаш „мащерка“, защо Деян не е дошъл в планината. Книгата те увлича. Много повече е философия, отколкото роман.

Може би най-голямото постижение на Блага Димитрова е, че невероятно добре описва колектива, цялото, съществото НИЕ, сплотено от една идеология – планината, стремежът нагоре, имащо собствен морал и закони, собствени страхове и табута, собствена мъка. Стъпка по стъпка по пътя нагоре започват да се открояват частите на цялото. Найден – водачът, на чиито плещи е легнала нелеката задача да бъде сериозен и отговорен, да сочи пътя, да взема решенията. Потърсил свобода в планината, той доброволно поема оковите на отговорността за другите. Бранко и гневът му към всички, които му отнемат свободата, или както той я разбира – зрелостта. Горазд, Зорка и Андро – трите страни на вечния любовен триъгълник, без който не може нито една компания.

Шестнадесет души поемат към върха и Деян – седемнадесетият, отсъстващият. Шестнадесет души се срещат с лавината. Едно същество НИЕ умира пред очите на читателя шестнадесет пъти и всеки път боли все повече, защото литературните герои, за които си започнал да четеш от скука и липса на алтернатива (освен ако не броим един учебник по социално познание), се оказват не еднотипните клиширани образи, с които си навикнал от социалистическите романи и филми. Оказват се много повече хора, много по-близки ти като чувства, мисли и действия, отколкото си предполагал в началото. Всяка смърт те побърква, като удар в корема, иска ти се (поне на мен ми се искаше) да крещиш.

Шестнадесет пъти думите ти остават нечути. Лавината действа като прераждане. За тези, които оцеляват. Трудно ми е да пиша за тази книга, защото не мисля, че може да бъде описвана или анализирана. „Поетът не живее, той се вживява“, казва авторката за един от своите герои и аз, макар да не съм поет, ще я цитирам, защото докато четях „Лавина“ (изд. „Хермес“) се чувствах все едно съм там, в снега и вятъра, все едно съм осемнадесетата част от съществото НИЕ.

И за финал, още един цитат. Още една философия. Още една част от цялото, което ни прави такива, каквито сме.

„Всичко онова, което ни сковава в собствени граници, не сме ние. Ние сме, когато станем своята противоположност.Когато се изскубнем от верижката и изненадаме себе си. Ние сме онова, което прави от нас любовта.“

2007 г.

Прочетете и ревюто за друг емблематичен роман на Блага Димитрова – „Отклонение“.

[ + ]