През последната година литературната диета, на която се бях отдал (поне що се отнася до криминалетата), се оказа доста постна. Не си я избрах сам, така се получи. Нуждата да опитам нови вкусове ме подтикна към автори, които се оказаха интригуващи само на задната си корица. По-голямата част от погълнатите истории се оказа неспособна да утоли моя нарастващ със страниците апетит. Все пак, с малко късмет, имаше попадения. В сравнение с тях обаче стилът на Ю Несбьо е като да посетиш лекция на Стивън Хокинг след час по физика в десети клас.
Още с хващането на „Леопардът“ (изд. „Емас”, преводач Ева Кънева) в ръце останах учуден от обема на романа. Изчислих на око, че с около 200 допълнителни страници надскача джобните кримки, заради които „изгладнях” толкова, а това само по себе си провокира любопитството ми. Каква ли криминална история е способна да запълни подобен обем, без да попадне в капана на приспивното темпо? Изненадата ме обзе от първите страници.
Серия брутални убийства, безпомощни органи на реда, битка за слава между разследващи, герой в изгнание, призован по спешност, спецгрупа от експерти и… С клишетата дотук! За Несбьо тези съставки са просто предястие, което традицията изисква като присъствие в жанра. Следва същинска плетеница от събития, изпълнена с обрати, които доставят наркотична наслада за интелекта.
Като част от поредицата „Случаите на инспектор Хари Хуле“, и тук историята гравитира около деструктивната, но харизматична личност на едноименното ченге. Близо двуметров колос, инспекторът засенчва колегите си не само с ръст. Влиянието му наподобява затихнал ураган, към който другите хвърлят по едно око, подтикнати от инстинкта за самосъхранение. Може би оттук идва и неистовото желание на серийни убийци да си „поиграят” с него – сякаш копнеят да контролират стихията, пък ако ще и тя да ги погълне. Така де – личност, достойна за главно действащо лице на поредица, диктуваща модата в жанра.
В началото на романа Хари е позагубил форма, отдаден на пороците в съблазнителния Xонконг. Наркотиците, а впоследствие и алкохолът, правят опити да озаптят детективския гений. Разбира се, без особен успех. Измамното усещане за немощ у инспектора съпътства историята до самия й край. Когато читателят се вгледа между редовете обаче, установява колко често Хари повежда парада, без никой да разбере. Ала Несбьо изправя бившия полицай номер едно в Норвегия срещу не един и двама достойни противници, които изискват сблъсък с Осторожния Хари, незачитайки новото му амплоа на сломен от Снежния човек (предходна книга от поредицата) наркозависим.
Ю Несбьо в нетипично амплоа – с групата си Di Derre (снимка: ODD INGE RAND)
Любопитен момент е разчупването на шаблона „суперченге срещу сериен убиец” – инспектор Хуле често играе в комбина с личности със съмнителни мотиви, но забележителни качества, а в опита си да се надлъгват с тях съществата в мрака не осъзнават, че имат свои собствени сенки, които следят всяка тяхна стъпка. Загадките на Несбьо на пръв поглед нямат логично обяснение и карат читателя да разсъждава в обедните почивки, в автобуса или на една от онези скучни работни срещи. Резките промени в поведението на персонажите му пък предават усещане за свободния избор – да не бъдеш бездушна константа, носеща се във времето, а да се оставиш на истинското, човешкото да надделее.
Препоръчвам да се внимава и за „пушката на стената в първо действие“, защото при Несбьо тя неизменно ще гръмне в пето или шесто. В този ред на мисли, картината, часовника, че и канарчето в клетката също не са за подценяване. Несбьо напасва стотици детайли в перфектно подреден пъзел – несъмнено следствие на множеството му странични таланти: автор на песни, китарист в група Di Derre, финансист, катерач, за кратко футболист – норвежецът е развил умението да режисира събитията на няколко фронта.
Остават два въпроса, които не ми дават мира. На какво ли е способна подобна личност, ако изпита порив да свърне към подземния свят и реално да развива там престъпните мрежи, които така майсторски плете в книгите си? И къде се очаква да сложа ударението на имена като Xовасxюта?
За доброто на всички ни – дано получа отговор само на втория въпрос.
Автор: Димитър Желев
В „Аз чета“ харесваме криминалния талант на Ю Несбьо и сме споделяли мнение за много от книгите му – „Спасителя“ (ревю на Лора), „Жажда“ (от Диляна), „Хлебарките“ (от Цветомила) и „Снежния човек“ (от Митко)
