fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Ревюта

Ловецът на сърца. И хвърчила

4 мин.
Ревюта

Ловецът на сърца. И хвърчила

4 мин.

Ловецът на хвърчила - Халед ХосейниИска ми се някой да ме беше предупредил за тази книга. Някой да беше подшунал тихо: „Няма да си същата след като я прочетеш”. За да бъда готова, за да знам, че ме очаква нещо голямо. Никой не го стори. Не се подготвих за нея. Сега я преживявам.

„Ловецът на хвърчила” на Халед Хосейни е книга, за която слушам много отдавна, но никога не се бях питала за сюжета й. Просто мислено я бях преместила от списъка „Заглавие, чуто за пръв път” в „Книга, задължителна за прочит” и забравих за нея докато не я видях на бюрото. „Ще я взема”, казах аз и я прибрах в чантата. Можех ли да знам, че не държа в ръцете си две меки корици с 350 страници между тях? Можех ли да знам, че това е един нов свят, свят, за който не знам, не мисля и не подозирам.

Кабул. Когато очите ми за пръв път попаднаха на тази дума се напрегнах. Всичко, което знам за Кабул, е мястото, за което понякога говорят в новините, мястото, където се случва нещо лошо. Какво точно, не искам да знам. Бягам от звуците на Калашников, мъжете с тюрбани ме плашат и често превключвам канала, когато ги дават по CNN. Не обичам страха, а Кабул носи именно това – страх. „В Афганистан има много деца и малко детство.“ Бях чувала да казват това изречение много пъти, но когато го прочетох в края на книгата, то не просто докосна сърцето ми. То ме жегна.

Попаднах в свят на хора, изричащи с почит ага и джан, наричащи роднините си баба и саса, обръщащи се към Бога, който ги спасява, дава надежда  и носи раздор. Не знам много за шиитите и сунитите, не знаех много и за хазарите. Не помня, когато бях чувала думата „слуга” и не си бях представяла едно момче да служи на друго. Не се замислях за насилието над децата, над момчетата, но сега… Господи, как позволяваш то да се случва в страна, в която името ти се споменава толкова често? Аллах, закриляй тези деца!

Мога ли да кажа нещо за тази книга, освен че сега се чувствам с отворени очи. Приятелството, търпението, мъдростта и смелостта – всичко това са прекалено слаби думи, за да опиша този роман и случващото в него. Всичко е реално и истинско – без излишно и измислено родолюбие и страст, с всичките човешки грешки и страхове, които може да носи едно малко момче или един изгубен мъж. През цялото време обвинявах главния герой в малодушие, но може ли да бъде малодушен мъжът, който взима опетнена (според обичаите на народа му) жена и я обича до края на живота си? Обърках се в определенията на „умния Запад”, които обичаме да раздаваме, в това, измислено от нас самите правосъдие, в което живеем. Прииска ми се да има някой друг, който да отсъжда – Аллах или авторът – и продължих да чета и да вярвам в доброто.

Намерих го в последните страници. Изкупени грешки и прошка, предадена през поколенията. Никога не знаем какво ще се случи с нас, кой ще ни промени, кой ще се върне от миналото и чий облик ще приеме. Можех ли да знам, че най-големият враг на Амир ще бъде победен. Не, това не е Асеф, това е вината му, прогонена от него с цената на няколко счупени ребра и наново зашито сърце. И на шанса, който съдбата му дава – в облика на Сухраб.

Тази книга няма описания. Тя не се чете. Тя не се и разбира. Тази книга се усеща. От първата до последната страница. Иска ми се някой да ме беше предупредил за това. За да бъда готова, за да знам, че ме очаква нещо голямо. Никой не го стори. Не бях готова за нея. Сега я преживявам. С благодарност и отворени очи.