Зимата е най-неприятният за мен сезон и обикновено ме подтиква да се разведрявам с книги, навяващи за топли дни и дъхави нощи. Ако има нещо, което да ми носи това усещане, то е поезията на Мария Донева. Последната й стихосбирка „Любовта идва” (изд. „Жанет 45“) ме пренесе на по-уютни и хубави места.
Мария Донева е една от любимите ми български поетеси, защото има произведение за всяко мое настроение. Творчеството й сякаш улавя и капсулира някои от най-щастливите ми детски спомени – за горещи лета с аромат на липи и свобода. Още с едно от първите й стихотворения в „Любовта идва“ ми се прииска да се сгуша в нейната тъга.
А съществува ли тъга без радост и не са ли те двете страни на една и съща монета? Ще оставя стиховете й сами да ви отговорят.
Тъгата кротко си стоеше
в един заглъхнал ъгъл.
Безкраен пухкав шал плетеше.
Кой беше я излъгал,че ако чака и мълчи,
ако е търпелива,
ако по нищо не личи,
че диша и е жива,ще стане Най-добра тъга,
ще е от мед по-сладка…
Тъгата чакаше – кога.
Дали ще е за кратко?Ще я обикнат ли? Дали
ще я прегръщат често?
Дали ще спре да я боли?
Ще стане ли по-лесно?Във ъгъла й захладня.
Тя шала си наметна.
А после някой я видя
и въздухът просветна.И този някой я прие.
С гласа си я изрече.
Тя не усети от кое,
но не тъжеше вече.Уж беше същата тъга,
а с нова, зряла сладост,
по-леко дишаше сега,
приличаше на радост,разсея се, подскочи чак,
парче сладкиш си резна,
издиша всичкия си мрак,
засмя се и изчезна.
Мария Донева успява да опише мъката и тъгата по най-красивия начин и често радостта е горчива, а мъката – сладка. Вечният кръговрат като че ли е и основният мотив в стихосбирката – след всяка зима идва пролет. За себе си приемам алегоричния образ на лятото като разгара на любовта, а зимата като края й. Или още по-общо, лятото като разгара на живота ни, а зимата като края на жизнения ни път.
Поезията е много лично и интимно преживяване, затова и тълкуването й е спрямо нашите лични истории и емоционалност. И все пак мога убедено да заявя, че всеки би се намерил сред страниците на „Любовта идва” – както самотната любима, така и градската принцеса. Срещат се стари и разцъфващи любови, вълшебно лято и надежда за ново начало. Мария Донева описва живота с неговите горести и радости, от зараждането до финала му, с големите и малките моменти.
А в този зимен ден аз оставам в очакване на пролетта с любимото ми стихотворение от „Любовта идва“ :)
Когато цъфнаха бадемите,
една въздишка – от големите,
от немите, от най-разкошните –
се претъркули по небето.
Олекна въздухът, и хората
си разсъблякоха умората
и страховете – полунощните.
И се усмихнаха. И ето:след ден ще се завърне зимата,
и междучасието в климата
ще свърши. Ала до тогава
ще си припомним лекотата,
с която вкусно се целувахме.
Скръбта, с която се сбогувахме.
И нежността – че продължава.
Ще си разпролетим сърцата –заради храбрите бадеми.
Прочетете още биографичния текст за Мария Донева, ревюта на „Тя се наслаждава на дъжда“, „Шепа лъскави череши“ и „Заекът и неговата мечта“.
