fb
Големите

Мария Донева – живот като поезия

10 мин.
maria doneva

mariya donevaСрещнах Мария Донева на кръстопът. В дванадесети клас надали има някой, който да не се пита „а сега накъде?”. Та така и аз. Имахме литературен клуб и учителката ми по български език и литература ни запали по стиховете на Мария. Още след първия разбрах, че ще се превърне в една от любимите ми поетеси. Така и стана. До ден днешен я преоткривам отново и отново, с радост чета новите й творби, и дори да са минали повече от три години, аз вярвам в съдбовността на първата среща с Мария Донева, защото тя умее да променя нагласи, да вдъхва енергия, да умиротворява.
Пристигна в училище слънчева и позитивна, веднага след „раждането” на „Меко слънце”.

Представи се. Почете ни. Има едно особено и очарователно присъствие, което приютява. Гласът й е като стиховете – мек, топъл, нежен и игрив. Когато чете свои стихове, кара хората да се чувстват уютно, в свои води. Има способността да прелъстява слушателите, да ги приканва да спрат забързаното си ежедневие, да отдъхнат, да седнат и да слушат. Да се отдадат на момента. Това прави тя със думите си. Магия.

Следващите ни срещи бяха все по нейни премиери. Все така вълнуващи, емоционални и незабравими. 4 прекрасни премиери, 4 прекрасни книги за 4 кратки години.

Мария Донева пише чисто, сърцато, дълбоко. Пише за простите неща-за улицата, за дърветата, за сезоните, за любовта, за обичта в чист вид, за четвъртък, за деца и баби. Нейната поезия е терапевтична и отрезвяваща. Служи като рецепта за всеки човек. А животът й е своеобразен пример за избора, който правим всеки ден-дали да отлагаме живота си или да го изживеем като поезия.

Мария Донева е родена в Стара Загора, там е завършила гимназия, а висшето си образование следва в СУ „Климент Охридски” със специалност – Българска филология. Има сестра, а като малки са живеели заедно с техните баба и дядо. За детството си говори с умиление и сякаш повече за баба си, на която е кръстена. А за българската филология споделя, че това е искала, нищо друго. „Макар че не знаех какво е това Българска филология. Нещо като да обичаш българския език. Ами добре, ще го обичам.”

Днес е рождения ден на Мария и с желанието си да я включим към рубриката за любими автори – „Големите”, решихме да поговорим с нея лично, не само чрез чистата фактология на биографията.

Всичко с писането започва някъде около втори и трети клас.

“Имах си една тетрадка, в която си преписвах стихотворенията на чисто. Някъде в тези времена започнах да ходя на един литературен кръжок в Пионерския дом, водеше го Таньо Клисуров. По-късно се записах в друг такъв кръжок при Жеко Христов в Дом „Литературна Стара Загора”. Участвах в конкурси и като започнах да взимам награди, малко по малко станах дете-герой. Ходила съм на Международната детска асамблея и от центъра „Знаме на мира” ми издадоха книга със стихове, когато бях на 14 години.”

meko slanceИ още в тези й първи стихове се усеща проникновеността, с която подхожда към простичките неща.

Любовта към българския език си проличава в следващите й стихосбирки „Сбогом на читателя” “ (1996, 2003), „Празнината меѓу нас“ (Охрид, 2005), „Има страшно“ (2005; 2007, 2008), „50 години старозагорско куклено изкуство“ (2008), „Прикоткване на смисъла“ (2009), „Меко слънце“ (2010), „Магазин за обли камъчета“ (2011), „Перце от дим“ (2012) и „Заекът и неговата мечта” (2012).

От „Има страшно” до най-новите й стихотворения разликата е огромна. Вижда се израстването и натрупаният опит. Стилът й обаче си остава все така непринуден, развеселяващ и игрив. Ярко се отличават тъжните стихотворения, напоени с нравствени борби и безапелационни заключения. „Има страшно” и „Прикоткване на смисъла” могат да бъдат огледало за всеки, опитал от живота и най-вече от любовта. Такова е и усещането при „Меко слънце”, за което Мария казва, че е най-меката и слънчева книга от всички. Ако трябва да обобщим: до последния нейн стих се усеща сигурност, намира се утеха, намира се упора. Думите й са силни, звучат гръмко, запомнят се.

През годините Мария се среща с много предизвикателства, едно от които е преподаването в училище.

„Беше ми трудно. Аз си представях как ще четем книги и ще си споделяме мислите и ще ни бъде интересно и весело и аз ще разказвам на учениците любопитни неща и те ще говорят за книгите, а ще осъзнават важни неща за себе си и в края на учебната година ще сме привързани и радостни, но все пак малко тъжни, защото се разделяме. И отивам на работа, а там почти никой не иска да чете книги; учебната програма е пълна предимно с неприложими в живота, трудни и скучни четива; дисциплината е задължителна за учителите, а пожелателна за учениците; много от изискванията са формални и лишени от дух… Казано накратко – не се справих. Не бях щастлива, сутрин просто не можех да си спомня защо трябва да стана от леглото, да се облека и да отида в училището.
Имала съм ученици извън училище, на които съм помагала да пишат есета, или да се подготвят за матура, занимавала съм децата на приятели – това е страхотно. Ако ме питат и искат да разказвам и обяснявам – не можеш да ми затвориш устата, обичам, страхотно е. Но да насилвам някакви непознати млади хора да учат каквото аз им кажа, защото така било трябвало… не аз. Не е за мен.”

Едно от най-вълнуващите и интересни неща, с които се занимава Мария Донева, извън поезията, е поставянето на пиеси в старозагорския Драматичен театър. А освен това тя работи и като режисьор в психиатрична болница в Раднево, където театърът е част от арт-терапията на пациентите.

“Там поставям пиеси. Аз съм режисьор, култур-терапевтите са помощник-режисьори, а артистите са пациенти на болницата. Играем само комедии. В момента сме пред премиерата на „Двама на дивана” от Марк Камолети. Сигурно ще излезем пред публика във втората половина на месец септември.“

За своята работа в болницата Мария още споделя:

Това е любимата ми работа. Интересно ми е, забавно ми е, дава ми поводи да мисля и да измислям различни решения за пиесите, да търся начини как да провокирам и как да забавлявам и артистите през репетиционния процес, и публиката – на представленията. Иска ми се да знаех повече, да можех повече, да направя така, че да помогна на всеки от артистите да покаже най-доброто от себе си и да получи най-най, ама най-много аплодисменти.

За тях това е работа, труд, с който се справят добре и намират признание. Театърът им помага да се справят с ежедневието в болницата, което е монотонно, мъчително и често – безнадеждно.

Творческите предизвикателства пред Мария Донева обаче не спират до тук. Освен поезия, тя пише и текстове и за джаз песни, като част от проекта JAP (Jazz And Poetry) – Джаз и поезия, представяне на джаз-стандарти с текстове на български. По проекта работи заедно с музикантите Марина Господинова, Венцислав Благоев и Антони Дончев. Мария пише текстовете от известни джаз парчета на български, а Марина ги изпълнява. За това си начинание, Мария споделя, че пише за хората, които обичат да мечтаят, умеят да се отдават на чувствата си и да се наслаждават на красивата музика.

japИнтересните занимания на Мария включват и правенето на играчки от плат в свободното си време. Почти всеки ден в своя блог тя публикува снимки на най-новите животинки, които успява да сътвори:

“Правя човечета и животинки (от неопределени видове, полове и породи), и те са приятни на пипане, гледане, подушване, някои тракат и звънят, а на всичкото отгоре имат и усмивчици.”

Можем да се докоснем до тях и да си вземем за вкъщи най-вече на нейните премиери, където тя успява да омае читателите си съвсем безсрамно.

За директния контакт с феновете, Мария споделя, че обича да казва стихотворения пред публика, обича да разговаря с хората, обича да вижда, че думите й пристигат до тях и те ги приемат.

„Харесва ми да разсмивам хората, после да ги натъжа малко и после пак да ги разсмея.”, обобщава тя.

Ако мога да сравня премиерите на Мария Донева с нещо, то би било с вливане на ампула адреналин в кръвта.

Не можех да не я попитам защо именно поезия. А тя ми отговори:

Ами какво друго? Така ми работи умът, аз не съм го решавала. Ех, да можех да напиша един роман! Представяш ли си! Ама да бъде жизнерадостен и смешен, с красиви мигове и проницателни разсъждения (малко), и до последния момент да не се знае какъв ще бъде краят, а той да е щастлив, и като затвориш книгата, да я гушнеш. Супер би било!

Обаче аз пиша стихотворения, защото те се излюпват почти готови, и после си ги премятам в ума, докато се изгладят и в тях не остане нищо грапаво, глупаво и дразнещо. Ако имам едни двеста страници проза и тръгна така да си ги редя и доизкусурявам… това ще ми отнеме поне сто години, със съботите и неделите включително. А така, между 4 и 20 реда, и то от онези, късите – колко му е да ги пипнеш.

maria donevaВсе пак си оставя и вратичка:

Ще видим де. Ти нали усещаш, че се усмихвам през цялото време?

Преди това обаче съвсем скоро и съвсем на истина очакваме нова поетична книга от Мария Донева, с нови, ярки и все така проникновени стихотворения, които ще ни грабнат и ще ни приютят, у дома.

Честит рожден ден, Мария! От екипа на „Аз чета” ти желаем мир в сърцето и любимите неща да са винаги редом до теб.

*снимките са от личния блог на Мария Донева

[ + ]