fb
Книги и киноСпециални

Магията оживя с „Хари Потър Live In Concert”

4 мин.

Десет минути преди началото зала 1 на НДК се пълни бързо, а във въздуха се усеща нетърпение и вълнение. Около мен преминават малки деца с родителите си, групи от тинейджъри и много мои връстници – първото поколение, което буквално израстна с Хари.

Симфоничният оркестър свири фрагменти от различни мелодии и постепенно публиката притихва в очакване. Когато диригентът Джъстин Фриър излиза, цялата зала избухва в аплодисменти. Следва изключителен жест от негова страна – да прочете кратко приветствие на български, с което изненадва, разсмива пълната зала с репликата „Не говоря български – типичен британец!“ и така поставя перфектно начало на вечерта.

Първите акорди на познатата ни любима музика на Джон Уилямс ме карат да настръхна и извикват усмивка, която така и не слиза от лицето ми в следващите три часа. Така или иначе, след първите няколко минути напълно забравяш за оркестъра и изцяло се потопяш във филма. Фактът, че е със субтитри, позволява да се насладиш на оригиналните гласове на актьорите. Аз лично бях забравила колко смешно говори Хагрид и колко забавен е Рон, когато не успява да скрие емоциите си. Бях забравила и как в тези първи филми Даниел, Рупърт и Ема играят малко неумело и по детски, което, разбира се, е част от чара на поредицата и актьорите, учещи се и растящи заедно със своите герои.

Един от любимите ми моменти на вечерта – да видя и чуя Алан Рикман – с неподражаемия му глас и плашещ снейпски вид. Мисля, че ще продължава да буди в мен едновременно раздразнение и възхищение всеки път, когато гледам филмите, колкото и години да минат… Винаги!

Ръкоплясканията на публиката в края на някоя музикална част те изтръгват от унеса и напомнят, че всъщност си на филм-концерт. Въпреки товам през по-голяма част от времето усещането е, че музиката е по-скоро допълнение – засилваща емоцията от сцената, но като цяло бледнееща на фона на филма. Давам си сметка, че причина за това вероятно е по-слабото озвучаване в задната част на залата, където седя, или фактът, че саундтракът ми е до болка познат и до толкова обвързан със сцените, че филм и музика се превръщат в едно цяло. След няколко акорда всички ставаме като Пухчо – омаяни от мелодията, пренесени във вълшебния свят.

Да гледаш филм с хиляди хора около теб си има и някои недостатъци – постоянно някой помръдва или се прокашля. Особено забавно е, когато телефон иззвъни точно в момента, в който Хари поглежда към джоба си, осъзнавайки че Философският камък е вътре – сякаш Никола Фламел се обажда да провери дали е получил пратката. Но чувството всички около теб да се смеят на чистосърдечните реакции на Рон или да рецитират култовите реплики на Хърмаяни е безценно. Тези моменти ти напомнят, че историята на Хари е направила нещо повече от това да мотивира децата да четат и да нареди Роулинг сред най-богатите хора в света. Тези книги създадоха общество от млади хора с богато въображение и смели мечти и голяма част се бяха събрали в събота вечер в Зала 1 на НДК, за да гледат „Хари Потър и философският камък“ с концерт на живо.

Едва по време на финалните надписи, успявам да видя оркестъра и да почувствам музиката. Седя възхитена от синхрона на музикантите и вдъхновението, с което на диригентът ги е водил над 2 часа. Лампите, които осветяват партитурите им, изглеждат като светещи магически пръчки… а познатата мелодия ме връща към всички любими сцени.

И макар че филмът е свършил, във въображението си продължавам да пътувам в „Хогуортс Експрес” заедно с Хари, Рон и Хърмаяни, носена от магията на музиката.

[ + ]