fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

ИнтервютаНовини

Майкъл Дж. Съливан: Не мисля, че проблемът се крие в повторението, по-скоро хората не обичат да четат лошо написани творби

23 мин.

Maikal SalivanПисатели като Майкъл Дж. Съливан са неоспоримо доказателство, че личната инициатива и отговорност в писането, издаването и продаването понякога може да се превърне е сбъдната мечта, сякаш заимствана от някой филм. Поредицата на Съливан „Откровенията на Ририя” започва като скромен самиздат, но достига списъците с бестселъри, утвърждавайки своя автор като едно от водещите имена в съвременното фентъзи.

Ето и какво споделя и авторът за своето вдъхновение, пътят към успеха и творчески похвати

Кога узна, че искаш да бъдеш писател?
Бях много малък, на не повече от седем или осем.Играехме си на криеница с един приятел и в мазето му открих пишеща машина. Ставаше дума за масивен, настолен модел с черен корпус и малки кръгли клавиши. Напълно забравих за играта и заредих лист хартия. Кълна се, първите написани от мен думи бяха: „Бе мрачна и бурна нощ – и се разнесе изстрел.“ Помислих, че съм гений. Естествено, покрай тази гълчава приятелят ми лесно ме намери. Той не споделяше стойността на направеното от мен откритие: искаше да излезем навън, да правим забавни неща. А аз се изкушавах да му отвърна, че не бих могъл да си представя нещо по-забавно от писането. Празната страница представляваше неотговорен въпрос: какво ли щяха да донесат следващите редове? Някакво тайнствено убийство? Вледеняващи страхотии? На всяка цена исках да узная, да запълня страницата, да видя къде ще ме отведат клавишите. И все пак двамата продължихме да се размотаваме между къщите – докато майка ми не ме извика за вечеря.

Konspiraciata na koronataШляенето из тези пространства сред чуждите стени имаше за цел да ни предостави някакво откритие: нещо „готино“, надявахме се. Онази вечер аз се надявах някой да е изхвърлил стара пишеща машина, на която да се натъкнем, само дето никой не бе го сторил. Така че трябваше да си легна с мисълта за масивното тракало, за празната страница и онова първо изречение върху нея.

Какво те накара да започнеш да пишеш? Като малък обичаше ли да четеш? Някога довърши ли започналата с онова изречение история?
Малко ме е срам да си призная: като дете мразех да чета.Първият прочетен от мен роман се казваше „Големият ред“. Разказваше се за едно момче и неговото куче. Започнах да я чета принудително, на път към фермата на сестра ми, което за мен означаваше цели четири часа бездействие. Тогава нямаше DS, DVD, VCR – още не бе дошло времето на тези акроними. Нямаше и сателитно радио, така че знаех, че двадесет минути след напускането на Детройт радиото ще престане да улавя каквото и да било. Точно по тази причина бях взел книгата. Прочетох я по-скоро от упоритост, напук, отколкото за забавление. Исках, когато стана на четиридесет, да мога да река: „Да! Веднъж прочетох книга! Бе мъчително, отне ми половин година, но бога ми, сторих го!“ Тогава събеседникът ми щеше да ме изгледа с възхита и да осъзнае, че разговаря с образован човек. В действителност книгата бе скучна и ме унесе.

Тогава прочетох Толкин: „Хобит“ и „Властелинът на пръстените“. Обикнах ги по начин, който смятах за невъзможен по отношение на книга. Когато отгърнах и последната страница на „Завръщането на краля“, бях отчаян: край на любимото ми развлечение. Както споменах преди, това ставаше преди всички онези конзолни съкращения (Xbox, PS 2 и 3); тогава по телевизията излъчваха само три канала, а анимации показваха само в неделната утрин. Двамата с брат ми отидохме в книжарницата, за да потърсим друга подобна поредица, но напразно: върнах се съкрушен, с празни ръце. Нямаше нищо за четене. В отчаянието си сгреших да кажа на майка си, че ми е скучно. Милата жена веднага се погрижи за мен и ме впрегна да чистя килера. Там изнамерих нещо, прилично на пластмасов куфар. Какво е това?” – запитах. „Това ли? Старата пишеща машина на сестра ти. С години прашасва там…

AvempartaОнова разчистване така и не го довърших.

Би ли ни разказал за опита си в писането? Къде си получил висшето си образование? Притежаваш ли магистърска степен?
Обикновено това питане идва от начинаещи писатели; те винаги изглеждат разочаровани, когато чуят отговора. Извън изисквания в училище материал, никога не съм изучавал творческо писане или английски. Не съм чел теоретични книги, не съм посещавал писателски семинари или конференции. В първата си писателска група се включих едва след издаването на първата си книга. Всичко, което зная за писането, съм научил сам.

Семейството ми не можеше да си позволи да ме изпрати в колеж. Баща ми бе кранист в „Грейт Лейкс Стийл“ и умря, когато бях на девет. Майка ми плащаше сметките с парите, които печелеше като опаковчик на подаръци в универсалния магазин, и социалните помощи (секнали с навършването на осемнадесетата ми година). Доста ме биваше в рисуването и получих стипендия за Центъра за творческо обучение в Детройт, която обаче спря след първата ми година. Успях да си намеря работа като графичен дизайнер. Тогава в живота ми навлязоха децата; тъй като жена ми изкарваше повече пари от мен, аз си останах вкъщи да се грижа за тях. По онова време бях на двадесет и три. 

В онзи период от живота ми вече се бяхме пренесли в северната част на Върмонт, буквално на хиляди мили от всички познати. Разполагах с купища свободно време, особено когато дъщеря ни спеше. Така идеята да напиша книга си проби път до най-горните пластове на съзнанието ми. Учех се да пиша, четейки. Отидох в местния смесен магазин (да, точно както в „Зелените простори“) и затърсих книги със златен печат, подсказващ за Нобелова награда или пък Пулицър. Обикновено не бих посегнал към този тип книги. По онова време четях Стивън Кинг, Айзък Азимов и Франк Хърбърт, но пък нали бях решил да се уча – така че трябваше да се уча от най-добрите…

Nifron se vazdigaНасилвах се да чета много, специално нещата, които не ми харесваха. Това неизменно се оказваха онези книги, спечелили наградите: убийствено отегчаващи романи с прозрачен сюжет и натруфен език. Във всеки случай аз се спирах се на даден автор, прочитах няколко негови книги и сетне пишех роман, прилагайки наученото от него. Забележете, не прости разказчета – създавах цели романи. Сетне идваше следващият автор и процедурата се повтаряше. В стила или техниката на всеки от тези творци намирах по нещо, което ми харесваше и намираше място в моя творчески арсенал. Бях като Силар от телевизионния сериал „Герои“ – крадях сили от другите писатели и ги прибавях към своята колекция.

От Стайнбек научих увлекателната стойност на сценичното описание. Ъпдайк ме научи да ценя индиректното описване, което представя чрез премълчаване. От Хемингуей задигнах словната пестеливост. От Кинг – умението му да се потапя в умовете на героите си и т.н.

Освен това пишех в различни жанрове: мистерия, научна фантастика, ужаси, юношески, литературна фантастика – всичко. Това продължи десет години. С всеки следващ роман, писането ми се подобряваше. Най-сетне сътворих нещо, което сметнах за достойно за издаване, и прекарах около година и половина в опит да си намеря посредник, преди да се откажа. Десетилетие работа и хиляди часове работа на вятъра – поне така си мислех тогава. Десет години, десет книги, тонове откази и нито един читател. Бе време да зарежа тази напразна надежда.

Izumrudenata buryaИ как така „скочи обратно на седлото“? Какво те накара отново да пропишеш
Години по-късно бяхме напуснали Върмонт и живеехме в Северна Каролина. Децата бяха достатъчно отраснали за забавачката, така че аз се върнах в рекламата. Известно време изпълнявах функцията на специалист по всичко за рекламния отдел на софтуерна фирма. По-късно напуснах тази си работа, за да основа собствена рекламна агенция. Там бях изпълнителен директор. Що се отнася до писането, бях се заклел никога вече да не изпиша и думица художествен текст. Годините минаваха и втората ми дъщеря Сара изпитваше затруднения в училище. Тя има дислексия и се затруднява да чете. А затруднението означава неспособност за забавление. Така че аз се стараех да и? помагам, като и? вземам книги – хубави книги – които обожавах: „Хобит“, „Хълмът Уотършип“, „Хрониките на Нарния“, „Хрониките на Придайн“ и онази нова книга, за която непрекъснато чувах – за невръстния магьосник Хари Потър. Един следобед последната книга привлече вниманието ми, небрежно полегнала върху масата. Ставаше дума за красива, чисто нова книга, а аз никога не мога да устоя на ново четиво. Разтворих я, зачетох се и бях погълнат. Най-много ми хареса лекотата, с която тази книга се четеше – чисто забавление. Тогава започнах да пиша отново, но този път заради самото удоволствие и с надеждата да сътворя нещо, което да помогне на дъщеря ми с четенето. Не копирах ничий стил. Не се опитвах да напиша поредния велик американски роман. Просто исках да се насладя на създаването на нещо, което впоследствие ще ми бъде приятно да чета. И все пак изучаваните от мен автори бяха там, таяха се под повърхността. Когато исках да опиша ярка сцена, Стайнбек шепнеше в ухото ми. Когато се опитвах да изловя специално извъртяна фраза, Ъпдайк ми заемаше хрътките си. Кинг ми помагаше да намирам пътя из съзнанията на героите си, а когато изпишех неясно изречение, „Папа“ ми се мръщеше.

Zimniyat festivalЗащо реши да напишеш поредица, вместо една книга, към която впоследствие да добавяш продължения?
Може да прозвучи странно, но две от най-големите вдъхновения за „Откровенията на Ририя“ бяха телевизионните сериали „Вавилон 5“ и „Бъфи, убийцата на вампири“. Те ми направиха огромно впечатление с наслоената си история. В5 конкретно ме удиви с това, че целите петгодишни серии са били планирани още преди заснемането на първия епизод. Струва ми се, че това е първият и единствен подобен случай. Това представяше на зрителите уникалната възможност да гледат епизодите и да търсят в тях загатвания за разгръщането на главните проблеми, които на моменти биваха загатвани. В добавка Старзински, създателят на шоуто, наслояваше сюжетите си – нещо, застъпено в по-слаба степен и в Бъфи. Това дълбоко ме впечатли и се зачудих дали не подобно нещо би могло да бъде сторено и в литературата. Така че планирах цялата поредица преди да започна да я пиша. На практика това не беше поредица, а една дълга история, съставена от шест епизода.

Използваш много хумор в книгите си, разкажи ни повече за това.
През шестдесетте и седемдесетте преобладаваха мрачни, потискащи филми. Много от тях бяха тежки драми – „Китайски квартал“ – или мрачни спомени от Виетнам (като „Завръщане у дома“). За мен това бе отвратително време да бъдеш киноман. Тогава изгледах „Бъч Касиди и Сънданс Кид“. Допадна ми смесицата от драма и хумор. Понякога в най-напрегнатите ситуации щипката хумор е идеална подправка и – за мен – по-реалистична.Споменатата по-горе „Бъфи“ е отличен пример за това. Джос Уидън е майстор на замесването на драма и хумор. Нямам намерение да се сравнявам с него; просто трябва да отбележа, че часовете забавление, прекарани в нещо, което по принцип не би представлявало интерес за мен, определено ми повлияха.

PerseplikuisРойс и Ейдриън са страхотен екип, къде се крие вдъхновението за тях?
Забавно е, защото мнозина смятат, че съм голям почитател на Фафърд и Сивия Мишелов, но никога не съм чел тези истории. Всякакви сходства са напълно случайни. Вече споменах „Бъч Касиди и Сънданс Кид“, а като малък обичах да гледам и „Аз, шпионинът“. Сигурен съм, че много от това се е просмукало на подсъзнателно ниво, но произходът на Ройс и Ейдриън всъщност се простира далеч назад, преди повече от двадесет години – във Върмонт. За да минават по-бързо студените, скучни зими, с още двама приятели започнахме да пишем съвместен разказ. Той започваше с двама герои, които влизаха в кръчма с намерението да съберат отряд, с който да претърсват древна тъмница. Всеки от нас пишеше по няколко страници и пращаше ръкописа по пощата на следващия. Да, наистина беше много отдавна… преди появата на електронната кореспонденция. Приятелите ми скоро се отегчиха, пък и не бяха особено доволни от това, че си позволявах да променям написаните от тях части, но на мен много ми харесваше концепцията за двамата партньори, всеки със свои силни и слаби страни, всеки различен, но допълващ другия за взаимна полза. Дъщеря ми казва, че това било типичен „броманс“, само че този термин стана модерен много след като Ройс и Ейдриън се родиха. Наистина ми харесваше да създавам герои, с които би ми било приятно да разговарям лице в лице. Да бъдеш писател означава, че си създаваш въображаеми приятели.

Maikal SalivanКак избра стила на поредицата?
Откровенията“ са рожба на желанието ми да опитам нещо ново. Последният написан преди тях – и преди години – роман бе чиста литературна фантастика. Стегната фабула, обширно развитие на образите, с изречения, които бяха създадени с голяма грижа и изискваха изключителни усилия за размишляване и изглаждане. Това целях. Както споменах, „Хари Потър“ ми достави огромно удоволствие. В случая не ставаше дума за Стайнбек, а за изчистено и леко, приятно четиво. Ририя просто се изливаше от сърцето ми върху клавиатурата. Първата книга написах за месец, втората – за още месец. От самото начало възнамерявах да не затруднявам читателя. Предстоеше ми да разкажа огромна история, със сложни и преплитащи се теми, многобройни образи и десетки обрати, където нещата се оказват различни от очакваното. Ако към всичко това прибавех и труден за осмисляне стил, идеята би станала чисто и просто неосъществима; прекалено много би се искало от читателя: да проследява всичко случващо се в шест отделни романа, с внимание, подобаващо на огромна книга. За да направя пътешествието колкото се може по-леко, опитах се да пиша в неупражняван досега от мен стил: невидимост. Целта на този похват е писанието да изчезне, заменено от разгръщаща се пред очите на читателя история. Неповратливо слово или претенциозност са недопустими, те само биха го разсеяли. По тази причина многократно ми се налагаше да пренаписвам пасажи, които бяха прекалено красиви, прекалено усложнени – от страх, че читателят ще се спре на тях. Резултатът – както открих за свое удовлетворение – е книга, която се разгръща като филм в ума на четящия. От честото ми споменаване на телевизия и кино личи, че подобен тон и скорост може да се очаква от книгите ми. Не се опитвам да напиша нов „Властелин“, а по-скоро филм в стил на добрия стар Ерол Флин. Това представлява подходът на „леката ръка“, за който някои от вас са чели на сайта ми. Зная, че не съм първият, прибягнал до него, но в света на фентъзи романите той е рядко прилаган. За мен това е голямо разочарование, защото, макар да се наслаждавам на красиво написан роман, не по-малко обожавам добрата история.

Защо избра да употребяваш толкова много класически фентъзи тропи в поредицата си?
С години слушам почитателите на традиционното „Толкиново“ фентъзи да се оплакват от повтарящите се теми и изчерпаните архетипи на жанра. Уморени са от монотонното героеубийствено зло и искат нещо ново, нещо по-реално и вероятно. Което на мен ми звучи като човек, оповестяващ слабостта си към шоколад и същевременно оплакващ се, че вкусът на любимото лакомство е прекалено шоколадов и би трябвало да горчи като ванилия. Много от творците се опитват да задоволят тези искания, което означава преобръщането на стара тема надолу с главата или потапяне в патологичното. 

Maikal Salivan

Майкъл Дж. Съливън и съпругата му

И през последните десетилетия фентъзито помрачня: Злото често побеждава. Герои не съществуват. Случвало се е и преди. Киноиндустрията предоставяше щастлив край с десетилетия, тогава настъпиха шестдесетте и нещата започнаха да се променят. Започнаха да се появяват мрачни реалистични филми; антигерои като Човека без име навлязоха в италианския уестърн. През седемдесетте тази мода бе допълнително укрепена от творчеството на режисьори като Скорсезе, де Лаурентис, Копола и Кубрик, които често се съсредоточаваха върху сложни и неприятни теми. Носеха се теории, че публиката е изморена от изтърканото „доброто надвива злото“, защото то не се е вписвало с изпитваното от американците по времето на Уотъргейт, Виетнам, борбите за граждански права и сексуалната революция. Тогава „Междузвездни войни“ се появиха през 1977-ма и всичко отново започна да се променя. Спомням си, че гледах в първия филм премиерния уикенд. Не очаквах нищо особено и се колебаех между него и анимацията „Магьосници“. За „Войните“ имаше публикувано само едно ранно ревю, кратък текст в „Детройт Нюз“, което обвиняваше филма в липса на оригиналност и употреба на всички възможни театрални клишета, но все пак добавяше, че филмът бил изненадващо забавен. Коментарът за клишетата наклони везните в негова полза. Не бях особен почитател на мрачния реализъм на „Шофьор на такси“ и „Среднощен каубой“. Харесвах старите филми, онези от времето на детството, когато бях прекалено малък, за да ида на кино и сега гледах по телевизията. Когато филмът свърши и се заточиха финалните надписи, в главата ми имаше една мисъл – ето това се казва филм.

Видях същия сценарий до известна степен да се повтаря и в света на фентъзито. Този път повод стана поредицата романи от нов автор, допуснал непростимата грешка да напише история, използвайки всяко възможно клише. Това бе историята на младо момче, орисано да унищожи зъл мрачен повелител и спаси света от разруха. Тя дори съдържаше възрастен ментор, който да го напътства, и шайка забавни другари (също като в „Междузвездни войни“). Според приписваните на читателите възгледи, тези книги би трябвало да бъдат посрещнати със смях. В сериозни времена хората не искали да четат за подвизите на изкуствено добродетелни черно-бели герои. Подобни книги щели да бъдат посрещнати като напразен опит за съживяване на основателно погиналото. А ето че днес във Флорида има парк, посветен на Хари Потър.

Това ме накара да се замисля. Мой приятел – начеващ писател – работеше върху книга, в която говореща котка играеше важна роля. Той представи откъс от творбата си на една писателска сбирка и преобладаващите мнения бяха, че това е абсорютно клише – старо като „Алиса в страната на чудесата“. Впоследствие той беше много унил и на по чашка ме запита дали историята му изобщо си струвала издаването, тъй като без котката не би се получила. Казах му, че котката не е от значение. Важно е единствено историята да е добра и сносно написана. Лично аз не мисля, че проблемът се крие в повторението: по-скоро хората не обичат да четат лошо написани творби. Съществуват неизброими начини, по които идеите биха могли да се съчетаят. Ако фабулата е добра, ако читателят се интересува от образите, ако обстановката е представена достоверно, тогава няма значение дали книгата разказва за говорещи котаци или орисани да победят зъл чародей хлапета. Да се опитваш да създадеш нещо съвсем оригинално е като да пишеш симфония с изцяло нова нотна система. Подобно нещо не е необходимо, а дори и не съм сигурен дали е възможно. Някои са ми казвали, че трябва да променям названията на нещата, за да направя света по-уникален, по-малко сроден с нашия, но аз избирам да пиша за елфи и джуджета, крале и кралици, замъци и църкви точно защото всеки знае какво са – не се налага да обяснявам. Колкото по-малко време се налага да отделям за разяснение на основни неща от моя свят, толкова повече време ми остава да предам интересна история, а от читателите се изисква далеч по-малко усилие да си представят себе си като част от света на историята.

Maikal SalivanКак се стигна до издаването ти?
Както споменах, не планирах да се занимавам с издаване. Бях оставил това зад гърба си. Но исках книгите ми да бъдат четени. Всички автори го искат. Първоначално показах написаното от мен на неколцина приятели, а те (предвидимо) изразиха удоволствието си. Но от приятели друго не бях и очаквал.Споменах, че дъщеря ми страда от дислексия. Това означава, че тя се отличава с определени особености. Лесно се разсейва от фона на компютърния екран, при отворена врата или ако в съседната стая лампата е оставена да свети. По-късно узнах и за една друга особеност: когато допуснах грешката да и? предоставя „Конспирацията за короната“ във вида на куп страници А4 на двойна разредка, тя ме изгледа втрещено: „Не мога да чета така… ти нали ми каза, че пишеш книга. Трябва ми истинска книга, с корици, с по-малки страници.” Аз се ограничих да въздъхна. Някой, който е чел блога ми или е чел/слушал някое от другите ми интервюта, знае, че моята съпруга е движещата сила зад писането ми. Тя е изключително компетентен човек, който е в състояние да преодолее всяка пречка – дори нещо толкова обезсърчително като издаването. Освен това е и страхотна бизнесдама. Така че когато най-сетне реших да опитам отново в търсенето на издател, този път бях подготвил и план. Написах отвратително запитващо писмо и го показах на жена си, придружено с нелепия замисъл да го пращам на различен посредник всеки месец. „Ама ти сериозно ли? – Тя ме погледна с вдигната вежда. – Изпрати ми копие да го пренапиша и продължавай да редактираш книгите… С издателите ще се заема аз.Отлично! – помислих си. Сега може и да имам шанс... Робин беше тази, която след около стотина отказа убеди „Аспирейшънс Медия“ (малка независима печатница в Минесота) да публикува първата ми книга. Те планираха да издадат втората ми книга през април 2008 г., но през март ни уведомиха, че не разполагат с нужните за това средства. Върнахме си правата и публикувахме останалите четири заглавия сами, под основаната от Робин издателска фирма „Райдън Лейбъл“. Когато се изчерпаха и първоначалните тиражи на „Конспирацията“, там пуснахме и следващия тираж. През октомври 2010 г. бяхме издали всички книги с главоломната скорост от шестмесечни периоди и се наслаждавахме на добри отзиви от читатели и блогъри. С публикуването на петата книга продажбите скочиха експоненциално. За пръв път от началото на писателската си кариера можех да предоставям пари за домакинството. Дори бях в състояние да платя известни дългове, натрупани с кредитни карти, когато жена ми бе уволнена не веднъж, но три пъти в продължение на две години… 

Няколко месеца по-рано, чешки издатели бяха искали правата за издаване. Знаейки, че няма как да се оправи сама, Роби се зае да търси посредник, който да се погрижи за формалностите. И намери Тери Тобиас (сред чиито клиенти са Дан Браун и Патрик Ротфъс). Тери бе напуснала работата си като директор за чуждестранните права в „Санфърд Джей Грийнбъргър“, за да открие собствена агенция. Книгите вървяха толкова добре, че към есента на 2010 г. Робин реши, че може да опита отново с Ню Йорк. Никой от нас не бе смятал, че това ще се случи, нито, че ще е толкова бързо, но за наше удивление получихме предложение от „Орбит“ само след няколко седмици. Така че Ририя извървя странен път. Бе публикувана през традиционна малка печатница, самостоятелно (предимно в електронен формат), а сега чрез един от шестте най-големи издатели.

Интервюто е публикувано в българското издание на романа „Конспирация за короната” и е любезно предоставено от издателство MBG Books!