fb
Ревюта

„Марципаненият чехъл“ – един алманах на женската душа

5 мин.
Martsipaneniyat chehal Asya Kuleva

Martsipaneniyat chehal Asya KulevaВече мога официално да заявя, че „Марципаненият чехъл“ (изд. „Жанет 45“) е книгата, която съм чела най-дълго време. Почти три месеца. Знам, вероятно много от вас са имали и по-епични книжни одисеи, но при мен тези продължителни четения никога не са надхвърляли повече от месец. Ревюто, което пиша в момента, е доста отлежало… и въпреки това съм почти сигурна, че няма да бъде достатъчно обхватно.

Бях хвърлила око на дебютния роман на Ася Кулева още на премиерата му преди две години, но тогава моя близка приятелка ме посъветва да не посягам към него, тъй като не бил подходящ за осемнайсетгодишното ми Аз. Същата тази приятелка се опита да ме разубеди и това лято, когато отново разгърнах романа, попаднах наслуки на няколко фрагмента, които искрено ме заинтригуваха (и на няколко цитата на Ерика Джонг, чийто „Страх от летене“ беше обсебил ума ми по онова време) и в крайна сметка си купих книгата. Заедно изпратихме лятото, преживяхме есента и, съдейки по студа, който цари у дома, посрещнахме и зимата.

И да, въпросната приятелка се оказа права. „Марципаненият чехъл“ не е книга за двайсетинагодишни момичета. Това е роман, който предизвиква интелектуално, емоционално и екзистенциално и има нужда от много търпение и отдаденост, за да бъде възприет в пъстрата си цялост.

„Марципаненият чехъл“ не следва една основна сюжетна линия, а е сбор от множество разкази, които могат да се четат и поотделно. Общото между тях е темпераментната, интелигентна и интригуваща Василена, чиято душевност Ася Кулева е разстлала от корица до корица като дебел пухкав килим, в чиито безбройни шарки краката на читателя потъват до глезените. Една жена, която знае коя е и в същото време търси себе си, търси любовта, търси смисъла и поема на най-различни пътешествия, за да открие отговорите на въпросите си – някои от друмищата, по които се лута, са делнични и познати, други са подправени с много фантазия и звучат нереално, а трети ни връщат във времена на богове и митологични създания, когато светът едва е прохождал, а човекът все още не се е раждал, а е бил извайван.

Нейната пътеводна светлина в пътуването през реалността и въображението е баба Злата – личност, която с мъдростта си, умело синтезирания житейски опит и проницателните си съвети ми навя мисли за незапомнени времена на матриархат. Отношенията между Василена и баба Злата са толкова съкровено женски, че не виждам коя от нас не би се припознала в тях – изповеди, болезнено искрени разговори и изречени истини за нещата, които, подозирам, от зората на човечеството са вълнували жените и няма да спрат да ги измъчват до самия му край.

Ася Кулева (снимка: „Жанет 45“)

Романът е като една необятна съкровищница на истории – митологични разкази, народни приказки, легенди, притчи, анекдоти… В това отношение, а и заради безспорната си ерудиция, която блика от всяка страница (и от изчерпателните бележки под линия), Ася Кулева ми напомня на една от онези „мъдри жени“ от древността, които преди появата на писаното слово са съхранявали историите на племенните общности и са ги предавали на следващите поколения, поддържайки по този начин целостта на света. С изключително богат и пищен език авторката преминава от ежедневното към фолклорното, от реалното към магическото, от прагматичното към езотеричното, от хумористичното към еротичното. Разнообразието в „Марципаненият чехъл“ е наистина впечатляващо и трудно се поддава на класификация, поглъща те и на моменти те е страх, че безвъзвратно си се изгубил, преди Василена и баба Злата да се появят и да те проведат през гората от истории.

Може би вече сте усетили, че „Марципаненият чехъл“ е творба с нековенционална структура. Честно казано, не мога да си представя някой да я изчете наведнъж. Романът на Ася Кулева обаче е и една от онези книги, чиито най-големи предимства се изявяват и като най-големите им недостатъци. Богато разказан, но излишно многословен. Изпълнен с познание от цял свят, но заради това разнообразие някак разпокъсан и на моменти труден за четене. Моите лични предпочитания клонят категорично към откровените, по-концентрирано разказани и съсредоточени в реалността фрагменти, в които се приближаваме до живота на Василена и опознаваме хората, които са нейни спътници.

Признавам, че „Марципаненият чехъл“ е книга, с която е трябвало да се срещнем на доста по-късен етап от живота ми. В нея имаше моменти, които страшно много ми харесаха, както и такива, за които знам, че ще ми звучат като откровения след някоя и друга година, но в момента… е, да речем, че повторна среща може и да ни предстои след известно време, но сега не успяхме да се опознаем така, както подобава. Ето защо бих искала да насоча към романа по-зрелите читателки, други Василени, които са изминали една част от пътя и са натрупали значително повече независимост, сила, опит… и мъдрост за споделяне.

[ + ]