Макс Сеек е роден през 1985 г. в Хелзинки, Финландия. Занимава се с маркетинг и продажби, но през последните няколко години изцяло се отдава на любовта си към писането. Освен като автор, той работи и като сценарист и продуцент. Носител е на престижната награда „Стъклен ключ“ за скандинавски криминален роман на годината за третата книга от поредицата за Йесика Ниеми (изд. „Емас“, преводач Емилия Ничева-Карастойчева). А през 2019 г. „Ловци на вещици“, първата част в поредицата, печели наградата на Storytel Финландия за най-добра криминална аудиокнига.
Макс Сеек гостува в България през декември 2023 г., в рамките на Софийски международен литературен фестивал. Разговаряхме с него малко преди да отпътува и все още беше под влияние на емоциите след срещите с българските читатели. Почти час преминавахме от тема в тема, коментирахме книгите, киното, проучвахме престъпността в европейските градове и единодушно определихме „Умирай трудно“ като един от най-добрите коледни филми, а актьора Дейвид Сушей – като любимия ни Поаро. Последвайте ни в този разнообразен диалог и вижте какво още сподели Сеек за филмовата индустрия, писането и научените уроци от работата досега.
Правата за книгите ви са продадени в над 40 държави. Често ли пътувате за подобни събития до различни страни?
Обикновено пътувам на всеки два-три месеца, общо шест-седем пъти годишно. Но от повече няма нужда според мен. Не искам да прекалявам, защото понякога е много изтощително. Така мога наистина да се насладя на момента, да се концентрирам и да дам най-доброто от себе си на читателите. А ми остава и време за писане.
Освен по книги, вие работите и по сценарии, режисирате филми, зает сте във филмовия бранш. Как успявате да балансирате всичко?
Стереотипната представа за живота на един писател е, че се усамотяваш, сипваш си червено вино, сядаш и пишеш. Но на мен, а и на много мои колеги, чиито книги са преведени на много езици, се налага да управляваме целия пакет от дейности – пишем имейли, към издатели, агенти, отговаряме на въпроси на преводачи, пътуваме или планираме различни дейности. Освен това аз имам собствена компания, през която минават проектите ми и за нея правя всички административни задачи. Към това добавяме сценариите, филма, писането. Така че се получава един пъзел с много различни парчета, но с постоянство се научих да го подреждам. Изискват се усилия, но най-важното е доброто управление на времето.
А защо си го причинявате изобщо? Какво ви носи този вихър от активности?
Аз се наслаждавам на всичко това, на работата си. И мисля, че всеки, който обича професията си, ще се съгласи, че е лесно да правиш много, дори прекалено много. Независимо дали си адвокат, журналист, ако се занимаваш с това, което искаш, изобщо не забелязваш, че работиш, не усещаш как е минала една година.
Разбира се, имал съм и моменти, в които съм бил твърде уморен, за да работя. Може би преди около година, имах турне из Германия. След това се прибрах само за да се впусна в обиколка на Финландия и осъзнах, че не мога да понеса повече събития, че съм достигнал някакъв лимит и трябва да си дам почивка.
Да, човек има нужда от малко откъсване понякога, за да се презареди с нови сили и идеи. А всъщност къде търсите вдъхновение за следващите си проекти – книги, сценарии?
За мен вдъхновението е голяма рядкост. Понякога ме осеняват тези неочаквани идеи. Например разхождам се из София, виждам нещо и си казвам: Да, точно така трябва да изглежда тази сцена. Точно това трябва да се случи. В повечето случаи обаче знам, че трябва да довърша книгата в определен срок. Това означава, че трябва да измисля нещо ново. Така че просто го правя – сядам пред лаптопа и започвам да пиша. Вдъхновението е нещо, което ми се случва веднъж на месец например и тогава е много лесно да наредя всичко. А през останалото време просто дисциплинирано пишеш.
Да, може би това е „грозната истина“ за работата на писателя и за всички креативни процеси – не можеш да разчиташ само на музата. В интервюта сте споделяли, че вашата мечта е била да се занимавате с филмово изкуство – писане на сценарии, режисура. С какво ви привлече киното?
Винаги съм обичал филмите. Писането и книгите също, но филмите винаги са били голямата ми страст. Бях прекалено малък, когато гледах „Умирай трудно“ за пръв път, защото тогава гледах всичко. Обикалях навсякъде с една стара камера и снимах всичко наоколо. С приятелите ми правехме гангстерски филми, в които някой обираше банка и накрая всички умираха. През другото време се снимахме как играем футбол, така че камерата работеше непрестанно.
Човек винаги може да пише. Всеки може да седне сам в една стая и да започне. Нямаш нужда от много пари – нужен ти един лаптоп и това е. Но за да направиш филм, са необходими милиони само за да започнеш. И целият процес е много трудоемък. В моя случай, след като книгите ми бяха преведени и продадени в много държави, филмовите компании започнаха да проявяват интерес към работата ми.
В същото време с най-добрия ми приятел планирахме да заснемем независима продукция. Бяхме успели да съберем известна сума, която може да изглежда като много пари, но в същото време беше нисък бюджет за филм и щеше да се получи нещо ужасно. Това е най-странната част на този бизнес: вложил си толкова пари, но въпреки това продуктът ти ще изглежда посредствено и никой няма да се съгласи да го разпространява. Благодарение на интереса към книгите ми обаче се появи студио, което се съгласи да ни подкрепи финансово. Съгласихме се и това стана първият (и засега единствен) филм, който съм ко-режисирал. Името му е The Knocking и е хорър.
Какво беше усещането, когато най-накрая беше завършен, след всички тези усилия и време?
Беше прекрасно. Никога не съм смятал, че правенето на филми е лесно, но бях изненадан колко много работа върши режисьорът. Ние бяхме двама, така че си споделяхме отговорностите. Но трябваше да подберем актьорите, да работим със сценаристите, с монтажистите, звукорежисьорите… Всеки ти задава въпроси през цялото време. А в действителност аз самият не знаех отговорите. Един добър режисьор трябва да е подготвен и ние се опитвахме, но невинаги успявахме. Времето не ни достигаше за всичко, но това е част от процеса на учене.
Мога да илюстрирам това с един пример. В сценария имахме сова – в крайна сметка тя не влезе във филма, може би защото се е оказало твърде скъпо, но беше в сценария. Един ден получаваме и-мейл със снимки на дванайсет различни сови, от които да изберем. Точно тогава бяхме много стресирани, но в същото време нямаше как да напиша: „Няма никакво значение, изберете една.“, защото някой е потърсил най-подходящите варианти, иска да свърши работата си добре и аз трябва да отделя 15 минути, за да направя избор и да се обоснова, а не да демотивирам служителя си. В противен случай, следващия път този човек няма да вложи толкова старание. Това е един от капаните на работата и част от уроците, които научих.
Ако се върнем към книгите, споделяте в интервюта, че още от малък харесвате романите на Агата Кристи. Имате ли си любим? И кои други заглавия или автори препоръчвате?
„Те бяха десет“ и „Убийство в Ориент Експрес“ са ми любими. Не съм гледал скорошните филмови адаптации, но като малък четях книгите и гледах сериала с Дейвид Сушей – винаги ще виждам Поаро като него.
Сега си имам система: чета един криминален или детективски роман, след това някаква съвсем различна книга – може да е класика, историческа, каквото и да е, и след това една нехудожествена. Стивън Кинг, Ларш Кеплер, Ю Несбьо, Стиг Ларшон са сред най-големите ми вдъхновения. Но отделно имам любими книги, които нямат нищо общо с криминалните истории. Като „Малък живот“ на Ханя Янагихара. Доста е дебела и е малко плашещо да я започнеш – аз съм от хората, които се страхуват от големи книги, защото изглежда непосилно да ги завършиш. Но според мен този роман си заслужава – той е едновременно ужасен и невероятен, заради всичко, което се случва на главния герой. Във Финландия все още е навсякъде по витрините на книжарниците.
Когато пишете, стремите ли се да включите някакво послание за читателите, нещо което да научат или по-скоро искате да се насладят на сюжета и на разследването?
Със сигурност искам и се опитвам да направя и двете. Искам романите да са интригуващи, защото в момента сме част от една консуматорска култура, изпълнена с постоянна динамика, и ако книгата е скучна, веднага ще загуби читателя, особено по-младите хора. Много е лесно нещо да ги разсее. Затова книгата трябва да е грабваща още от първите страници. Може да има доза хумор, който да балансира криминалната част. Но в същото време винаги се старая да има елемент, който читателите да могат да си вземат от романа. Много често имам сцени, в които героите ми разговарят с експерти в дадена област и така научаваме интересни факти. Във всяка книга имам някаква тема, която самият аз проучвам и намирам за любопитна. В първата книга за Йесика Ниеми („Ловци на вещици“) пиша за вещерството, за което не знаех почти нищо преди това, но започнах да чета много и разговарях с експерти… Експерти – историци, не вещици, важно е да се уточни. (смее се)
Всичко това прави писането забавно за мен самия, а се надявам, че ще обогати и читателя. Разказвал съм за кибер престъпления, за манга… Но се фокусирам и върху проблеми като насилието, например. Една много важна тема в историята на Йесика е свързана с психичните заболявания и много държах да я включа в книгите си. Важно е да се знае, че тези заболявания не те правят „луд“. Има хора, които се борят с различни ментални проблеми, както моята героиня, но в същото време те не са опасни за обществото, не бива да се страхуваме от тях. Исках да подчертая това, да премахнем стигмата върху тези хора.
Като цяло е важно персонажите да не бъдат перфектни. Всеки се бори с нещо, прави грешки. Лошите в книгата също не бива да са само „лоши“. Във всичко има нюанси.
В „Лов на вещици“ задават въпрос към един писател дали пише за собствените си страхове в книгите си? Вие правите ли го и има ли теми, за които не бихте писали?
Мисля, че всеки автор на криминални романи пише за собствените си страхове. Това може да има терапевтична роля, защото описваш този ужасен страх и го изкарваш от себе си. Но не мога да кажа, че това, което създавам, ме плаши или преследва по някакъв начин. Смятам, че в края на краищата писането трябва да е забавно. То е като влакче на ужасите или като хорър филм – вълнуващо е, интересно е, но не е реално.
А относно темите, които не засягам в книгите си – не пиша за истински престъпления, като изключим първия ми роман, в който имаше реални исторически събития. Но ако се случи някакво престъпление в Хелзинки, например, не бих го използвал, защото искам всичко, което пиша, да е фикция. И също така не включвам деца в криминалните сюжетни нишки.
Имахме подобен разговор с Ирса Сигурдардотир, която сподели, че в началото на кариерата си също не е искала да пише за престъпления, включващи деца.
Да, може би когато децата ми пораснат малко повече, и аз ще премина това ограничение. И не знам защо изобщо имам подобна спирачка – все пак всичко, което пиша, е измислено, но в същото време не мога да го направя. А мисля, че всеки трябва да пише на първо място за себе си.
Отново в разговора с Ирса коментирахме, че в Исландия почти не се случват престъпления, което означава, че тя трябва да си измисля доста от криминалните сюжети. Как бихте описали Финландия от тази гледна точка?
Мисля, че е по-различно. На първо място имаме много повече хора. Аз съм в Хелзинки и мисля, че повечето европейски столици си приличат, така че там няма нещо изненадващо. Но ако излезем в провинцията, в по-малките населени места, ситуацията е различна. В страната има и много оръжия, тъй като хората често ловуват. Но повечето криминални прояви се случват, защото някой е прекалил с алкохола, цялостно Финландия е доста безопасна страна.
Този въпрос доведе до кратко отклонение, за да проверим каква е статистиката за нивото на престъпност в европейските държави, защото Сеек искаше да подкрепи изказването си. Данните, които откри, бяха за 2021 г. (Процент на убийствата в Европа по държави; statistica.com), където Финландия попада на шесто място, на челните позиции са Латвия, Литва и Турция, Исландия е на 24-то място, а България дори не е включена в статистиката. Пролича си, че писателят обича да проучва интересни факти и обсъдихме как в следваща книга може да ни пренесе в Латвия, за да разберем защо резултатите там са такива. Излизайки от „заешката дупка“ на Гугъл, заключихме, че въпреки всичко Финландия е спокойно и красиво място, което авторът ни препоръчва да посетим.
А ако обърнем поглед към по-голямата картина, какво според вас привлича толкова много хората към скандинавските криминални романи в последните години?
Мисля, че атмосферата в тези страни е перфектна за създаване на подобни книги – имаме много мрачни и дълги зими, по време на които градовете сякаш стават като Готъм. Лятото е много красиво, топло и зелено, но после идва студената зима и тя създава чудесна обстановка за писане в този жанр, и за четене.
Какви са следващите ви проекти? Какво предстои?
Последната четвърта книга за Йесика Ниеми предстои да излезе и с нея ще приключа тази поредица. Вече пиша нов роман, но той е съвсем различен, с мъж главен герой. И вече продадохме правата за адаптиране като телевизионен сериал, така че ще работя и в тази посока.
Снимка: изд. „Емас“
Като говорим за писане от гледната точка на жена и на мъж. Намирате ли за по-трудно да пишете от името на женски персонажи или не?
Със сигурност е предизвикателно, но ми помага, че редакторката на всички ми книги е жена, с нея работим много добре заедно и тя ще ми каже, ако нещо трябва да бъде коригирано, защото жена не би го казала или направила по този начин например. Но изненадвам дори себе си, че почти няма такива моменти. Често питам и съпругата ми. Но в крайна сметка стигнах до извода, че ако пишеш повече за професията на даден човек – в случая полицай или детектив, дали ще са мъж, или жена, няма значение, защото те следват изискванията и правилата на професията. Заради спецификите на работата героят има нужда от определен начин на мислене и действие, определен начин, по който вижда света, но за всичко това полът няма значение.
Сещам се за една интересна случка. Във филма ни имахме един герой – Матиас. Тествахме много актьори за ролята, но все не успявахме да намерим подходящия. И тогава се срещнахме с една актриса, която беше невероятна, но твърде млада, за да играе главната роля. Но си казахме, че може да играе Матиас. И накрая се оказа, че не трябва да променяме абсолютно нищо в сценария, за да направим ролята по-подходяща за жена. Избрахме нея и вместо Матиас, името стана Матилда. Всичко останало беше същото.
С какви спомени и впечатления си тръгвате от България?
Беше удоволствие да посетя България – не бях идвал тук досега. София е хубав град и видях колко много хора дойдоха на литературния фестивал, което е прекрасно. Имаше читатели, които чакаха за автографи или снимки и атмосферата беше страхотна. После ходихме на вечеря с издателите ми и един от сервитьорите донесе моя книга, за да му я разпиша – много се изненадах и зарадвах. Надявам се, че българските читатели ще продължат да четат и че ще мога да се върна отново.
В рамките на Софийски международен фестивал 2023 имахме възможност да разговаряме и с други скандинавски автори, гостуващи по покана на АБК. Интервюто с Ирса Сигурдардотир (изд. „Емас“) може да прочетете тук, а с Ия Йенберг (изд. Orange books) ви очаква тук.
Книгите на Макс Сеек, както и много други заглавия, част от тях намалени, можете да поръчате от Ozone.bg.
