fb

"Аз чета" стана на 14 години.  Какви са нашите подаръци, виж тук!

ИнтервютаНовини

Мирела Иванова: Всяка моя книга разказва или изразява света на жената

9 Mins read

Мирела Иванова пише поезия, проза, литературна критика, публицистика, киносценарии и превежда от немски. От 2017 г. е драматург в Народен театър „Иван Вазов“. През 2018-а писателката бе удостоена с наградата на Столична община за ярки постижения в областта на културата в категория „Литература“ за най-новата си стихосбирка „Седем. Стихотворения (с) биографии“ (изд. „Хермес“), която бе публикувана през пролетта. Мирела Иванова е номинирана и за Литературните награди „Перото“ в категория „Поезия“, чието връчване ще се състои тази вечер. Вижте какво разказва поетесата за новата стихосбирка, получените отличия и вдъхновението да продължава да твори.

Как се роди идеята за „Седем. Стихотворения (с) биографии“?

„Седем. Стихотворения (с) биографии“ е дълго обмисляна и подготвяна книга, макар че се случи парадоксално бързо. Ще я нарека копнежна книга: исках да събера на едно място късите поеми с дълги заглавия от последния цикъл „Предели“, но едва когато напиша и седмата поема. Дори първоначално си представях изящно бутиково издание само със седемте къси поеми с дълги заглавия, с илюстрации и в малък тираж, нещо много специално с други думи.
Да не забравяме обаче, че поезията е самата свободата и необят, преизпълнен с вдъхновяващи възможности, мистериозност и драматични предизвикателства, неподчинима стихия – и тъкмо под нейната „диктовка“ се получи съвсем различна, и все пак същата копнежна книга. Благодарна съм на Издателска къща „Хермес“, че я издаде и като полиграфически шедьовър.

А отвъд метафоричната патетика: конструирах и преподреждах „Седем. Стихотворения с биографии“ премислено до последната запетая или нейната липса, отнемах-прибавях, защото направата на една книга е най-съблазнителната игра за посветения автор. Да навържеш не просто веригата на целостта до последната брънка, а да взаимовклиниш смисли и послания и да ги сгласиш в алитерационни хорчета, да избереш броя на стихотворенията и да ги оставиш да преминат под „триумфалната арка“ на точния епиграф. Заслужава си да поживееш за преброени мигове в най-високото, в неназовимото на поезията…

Дългите заглавия на последните седем стиховорения наистина звучат като кратки биографични бележки или истории за събитията, които са ги вдъхновили. Защо решихте да заложите на този по-нетрадиционен похват?

Случи се от само себе си преди години: бях в Литературния колоквиум на езерото Ванзее в Берлин, принадлежеше ми цялото възможно време, в което да се съсредоточа – почти до острие – и в себе си, и върху натрупаните у мен думи, идеи, преживявания, да ги запиша, осмисля, да ги „преработя“ в стихове. Преживявала съм и по-рано подобни „избухвания“, когато след дълго, протяжно и напрегнато мълчание, изведнъж написвам няколко стихотворения. Първоначално хрумването ми бе под дългото заглавие да стои само един стих, или само една дума дори и опитах този вариант, но изглеждаше претенциозно, зорлем търсено, неестествено. Автентичната форма се оказа друга и струва ми се я открих интуитивно още тогава, в рамките на едно денонощие. Късите поеми с дълги заглавия са много съответни на мен самата, изразяват могъщата ми тяга лично да изрека всичкото, да говоря, застанала на някаква граница, отвъд която започва пустошта… В тях е непрогледно от подробности, които напират да изкажат голямото, да назоват прозренията – затова и ги нося с години в главата си и писането им ми причинява и физическо страдание. Предполагам, че по тази причина знаех, че трябва да са точно СЕДЕМ.

По време на срещата с почитатели на „Алея на книгата“ в София споделяхте, че стихосбирката е насочена към младата, модерната жена, която обича нетрадиционната поезия. Защо смятате, че „Седем. Стихотворения с биографии“ ще допадне на такъв тип читатели? Планирате ли да продължите да пишете за тях?

Е, всяка моя книга разказва или изразява света на жената, защото аз самата съм жена. Още в ученическите си години, когато публикувах първите си стихове в списание „Родна реч“, получих голямата привилегия да познавам Радой Ралин и да се вслушвам в съветите му. Той често ми препоръчваше да не забравям, че световъзприятието и себепознанието на мъжа и на жената са уникални в своето различие и е добре да се стремя към съхраняването и поетичното разгръщане на женската гледна точка.

Освен жена аз съм и модерен градски човек – и предполагам, че повечето ми читатели през годините и сега ме ценят, доверяват ми се и се припознават в думите ми и заради това усещане. Бих го нарекла дори духовно съзаклятие – защото се иска огромен кураж да принадлежиш на себе си, променяйки се. Инак е лесно: мънкаш си една и съща „песничка“ цял живот, циклиш на място, понеже си овладял няколко хватки и метафори.

Не говоря празни приказки – младите хора, към чието различно познание и ум изпитвам респект, са сред най-ревностните ми читатели, а най-ревностните сред най-ревностните читатели на поезия пък са жени, и то образовани, интелигентни, интересни жени.

Лаская се, че мога да пиша за тях, но истината е, че пиша за себе си – а ако се срещнем в думите и по пътя, това е прекрасно.

Има ли стихотворение от „Седем“, което бихте отделили като най-знаково за вас?

Не. По-скоро книгата в нейната цялост е знакова за мен.

Мирела Иванова с Награда на София в категория „Литература“

Наскоро получихте Наградата на София в категория „Литература“ за тази стихосбирка. Номинирана сте и за наградите „Перото“ в категория „Поезия“. Какво означават за вас тези призове и номинации?

Естествено е, че наградите за всекиго са своеобразна форма на признание. Когато през 1992 г. получих първата си по-голяма награда за книгата „Памет за подробности“, един скъп и мъдър мой приятел ме посъветва бързо да я забравя, вероятно е допускал, че мога да се главозамая, тогава бях само на трийсет. Не крия, че по онова време много се радвах, тъй като в първите години след промяната съществуваше особена духовна приповдигнатост, вярвахме, че обективността е възможна, че в културата са започнали „оздравителни“ процеси и те ще продължат. Казвам всичко това, защото преди 10 ноември аз нямах никакъв шанс да получа каквато и да е награда – та тази през 1992-а ми се стори съвсем честна и чиста, извън пресметливости, идеологеми и груповщини, пък бе и за първата ми свободна, осъществена според представите ми поетична книга.

Навярно имам точно толкова награди, колкото трябва, сред тях една национална, една европейска – смятам го за част от пътя. Особено скъпа ми е Наградата на София, защото София не е просто родният ми град, обичан и възпяван, а градът, в който „проходиха“ моите юношески думи и стихове, вълнувам се и от номинацията на литературен клуб „Перото“, тъй като е едно много живо, ангажирано, работещо и модерно литературно средище, истинско място на книгите.

Пишете стихове, разкази, публицистика, драматург сте в Народния театър… Какво ви вдъхновява да творите в тези разнообразни жанрове? Откъде черпите идеи?

Ако отговоря съвсем простичко и искрено, всичко ме вдъхновява – или пък всичко ме вика, притегля, притиска, бута, тласка, предизвиква да пиша, а различните жанрове ми позволяват разнообразие в начините на изразяване, във взаимоотношенията ми с думите, смяна в ритъма на работа, в дистанциите и приближенията, оттласкване от всеки навик и тавтология на почерка, предпазват ме от „въртенето на една и съща плоча“. Ще спра дотук с отговора, за да не изпадна в нескромност…

Забелязвате ли някаква промяна в отношението на читателите и издателите към поезията през последните години? Появяват се различни и силни стихосбирки – като вашата, но расте ли интересът към тях според вашите наблюдения?

Мисля, че и издателите, и читателите на поезия се еманципираха, израснаха през годините – и сега можем да намерим много различни и интересни книги, които да назовават, изразят и осмислят същността ни на съвременни хора. Би ми се искало във всяка от големите книжарници да може да се открие и томче на класическите ни поети – та ако изведнъж те обземе порив да си припомниш „Марсилия“ на Димитър Бояджиев или пък „Легенда за разблудната царкиня“ на Дебелянов, да влезеш и да си купиш изданието, изискано и с твърди корици, каквото голямата поезия заслужава… България е страна с традиции в интереса към поезията, много се чете, още повече се пише, то е и исторически „програмирано“, от Ботев насетне на поета са му вменени множество обществени „роли“ отвъд литературната, не само творбите му, но и и съдбата му е натоварена с очаквания, изисквания, митологии.

Не съм сигурна дали интересът към поезията трябва да расте до неимоверност, по-същностно е да си съществува, без да прекрачва несигурната граница между автентичното, високо писане и графоманията.

Какво следва? Имате ли вече идеи за нова стихосбирка или може би книга?

О, аз съм гейзер от идеи, но уморен гейзер – пък и не обичам да говоря за това, което пиша, не го споделям и с най-близките си, преди да е завършено. Но съм дала обет пред себе си за няколко литературни проекта, както е модно да се изразява човек напоследък. Иска ми се да имам малко повече време, отвъд пролуките между тристата други работи, време, в което да си принадлежа и да напиша книгите, които не мога да не напиша.

Но като начало ми предстоят литературни пътувания из Германия и България с новата книга „Седем“, и изобщо с поезията…