Най-любимото ми място за четене е във влака. И каква случайност – при последното си пътуване избрах новата книга на Бакман за компания в БДЖ и се оказа, че голяма част от действието се развива по време на пътешествие с влак.
Фредрик Бакман е шведски писател, нашумял с очарователния си роман “Човек на име Уве” (изд. “Сиела”, преводач Цветана Генчева), чиято оригинална екранизация препоръчвам, и хумористичната драма “Тревожни хора” (изд. “Сиела”, преводач Любомир Гиздов). Най-новата му книга, “Моите приятели” (изд. “Сиела”, преводач Любомир Гиздов), по нищо не отстъпва на тези две емблематични заглавия и отново ни среща с така приятния стил на автора – лек, хумористичен, на моменти стягащ гърлото, и изобщо не усещаш как докато се усмихваш, в следващия момент очите ти са се насълзили. Някои читатели може да намират книгите му за тъжни, но аз предпочитам да ги наричам истински – все пак животът не е ли смях, сълзи, сълзи през смях, и така до края на кея?
Романът проследява две времеви линии – живота на тийнейджърката Луиса, който преминава от един приемен дом в друг, и приключенията на група приятели 25 години по-рано. А какво обединява двете истории ли? Една картина.
Всеки от нас има лято в детството си, което е оставило траен отпечатък в нас и помним през целия си живот. За мен това е лятото преди гимназията, изпълнено с каране на колело, катерене по дървета, покриви на коли и гаражи, и първия ми досег с трион и бормашина, когато си сглобихме количка от врата на стар хладилник. В романа на Бакман лятото звучи също толкова вълнуващо като моето, само че там главни виновници за това са един изоставен кей и картина с море и разни други скрити неща.
Четвърт век след последното лято на Юар, Тед, Али и анонимния художник, неговото произведение се превръща в пристан за Луиса, която вижда в “Тази с морето” нещо, което почти никой друг не забелязва – трите малки фигури на кея. Израснала в мрак и самота, току-що изгубила най-добрата си приятелка, в световноизвестната картина тя намира своя смисъл и спасение.
Съдейки по анотацията на книгата и моето резюме, “Моите приятели” вероятно може да ви се стори детска история, но повярвайте ми, в нея няма нищо детско освен възрастта на главните герои. И в този роман Бакман не изневерява на стила си да разказва за “невидимите” хора. Персонажите са аутсайдери с тежки съдби. Нито един от тийнейджърите в романа не е обикновен или случаен – всеки от тях идва от разбито или проблемно семейство и се бори със своите травми и болки. Насилие, бедност, смърт – нима това са неща, с които е обичайно да се сблъска едно дете?
Именно в този грозен и разбит свят, изпълнен с агресия и мрак, всички приятели откриват своето спасение в любовта и изкуството – две понятия така обширни, че просто няма как да не надвият тъмнината. Така че, не – това не е детска история, скъпи читатели. Това е картина на суровата действителност, където всички ние, без значение от възрастта и положението си, се сблъскваме с болка, тъга и несправедливост, и често се чувстваме сами и неразбрани. Но това не бива да ни отчайва или да ни прави нещастни. Може би това, което Бакман иска да ни предаде като послание, е че светът може и да е тъмно и страшно място, но светлината е навсякъде около нас – било то в любима мелодия, скъп за нас човек, или картина на безкрайно синьото море – и трябва просто да се протегнем и да я докоснем.
Добре запозната съм с творчеството на автора и съвсем не съм изненадана от това колко силно ми въздейства романът с всичките си човешки нюанси и важни послания. Разбира се, от изключително значение за това как ти влияе една книга, е и в какъв момент я четеш. Талантът на Фредрик Бакман в съчетание с периода на моя прочит ме кара да поставя “Моите приятели” наравно в личната ми класация с най-любимото ми заглавие на автора – “Човек на име Уве”.
Предупреждавам, че между страниците ще се сблъскате с трудни теми като смърт, домашно насилие и психично здраве, но обещавам, че ще прочетете също и за детски смях, магията на изкуството и приятелство, по-силно от всичко. Всъщност, докато пиша това ревю, осъзнавам, че могат да се направят много съпоставки между “Моите приятели” и “Трупът” на Стивън Кинг от сборника “Особени сезони” (изд. “Бард”; преводач Симеон Николов). И не, не заради труповете – не си мислете, че ви вадя списък с препоръчителни четива за служителите на моргата. Визирам това, че и в двете книги се разказва за приключенията на група деца с нелеки съдби, които преодоляват трудностите на живота заедно. Така че ако ви допадат подобни истории, при които не можете да прецените дали да подсмърчате или да се усмихвате по-напред, ето, че вече имате две предложения.
И по какъв по-хубав начин да завърша, освен с цитат точно от същата тази книга на Кинг, който гласи Никога по-късно не съм имал приятели като тях. Господи, имал ли съм?.
Ревюто подготви Мария-Никол Косева
