„Назови ме с твоето име“, дай ми живот и смисъл

Летни дни като жарава. Магически утринни разходки. Безбрежно море. Песен на цикади. Сок от кайсии. Красиви тела, които се търсят. Вечери, окъпани в звезди и обвити в копнеж. Преоткриване.

Накратко, това е атмосферата на „Назови ме с твоето име“ (изд. „Black Flamingo“), която хем наподобява, хем много се различава от тази във филма на Лука Гуаданино. И докато екранизацията е обърната най-вече към красотата на чувствата и изживяванията, то романът е душевно вглъбяване и трескаво търсене. Андре Асиман е създал една от най-вълнуващите любовни истории в съвременната литература, която не прилича на никоя друга, защото е изградена от копнежа по собственото Аз – безсрамно индивидуален и трудноподвластен на интерпретация – и защото е написана от мъж*.

Асиман прави нещо много трудно – изрязва чувствеността на своя герой и успява да ѝ извае образ-рана, който заживява в непрестанно лутане, за да премине през няколко етапа на душевна трансформация.

Осъзнаване

Елио е тийнейджър, който няма срещу какво да се бунтува. Той живее в малък оазис на свобода, доверие и разбиране, където те оставят да избереш какъв да бъдеш, да се моделираш сам. Въпреки това и за него пътят на себеоткрването не е лек, а противоборството между копнежа и срама не са му спестени.

Ето ги тук – наследството на младостта, двата амулета на живота ми, гладът и страхът, които ме гледаха, казвайки: Толкова хора преди теб са рискували и са били възнаградени, ти защо не можеш? Без отговор. Толкова много се страхуват, защо трябва да го правиш и ти? Никакъв отговор. И тогава казаха, като че ме иронизираха, ако не по-късно, Елио, кога?

Кадър от филма „Призови ме с твоето име“ (снимка: filmmattersmagazine.com)

Признание

Елио ще търси отговори сред книгите, в музикалните партитури, в мъдрите дума на баща си. Би ли могъл да прекара живота си в спор със собственото си тяло? Би ли могъл вечно да се крие под маската на разсеян, отегчен и враждебен младеж? Кое е по-достойно – да си опитал и да си се провалил, или да си замълчал?

Пред читателя индиректно се повдига още един интересен въпрос – има ли Елио избор, или е изцяло подвластен на своето тяло?

„Уважавам твоето мнение, но повече уважавам младостта ти“, възкликва един от персонажите на Асиман и може би в това изречение е заключена цялата магия на романа.

Да празнуваме младостта, да ѝ се доверим, защото ако не действаме сега… ще го направим по-късно.

Назоваването

Андре Асиман (снимка: Кристофър Фъргюсън)

Ако приемем, че любовта е човешкото изобретение, което служи за опитомяване на чистата страст, най-лишен от лицемерие и достоен за възхищение би бил копнежът по събиране на телата.

След много терзания, премълчавания и комично преследване Оливър отвръща на порива на Елио. Кутията на Пандора е счупена и няма връщане назад.

Мразех го, докато бях там, и го обикнах, щом си тръгнах.

Дните изтичат отвратителни бързо, лятото клони към заник, а в душата на един седемнайсетгодишен тийнейджър съмненията се обръщат в осъзнаване, а срамът – в щастие.

Елио и Оливър се нуждаят така силно един от друг, че свалят преградите си и се превръщат един в друг. Даването на име, назоваването, е даване на смисъл и легитимиране пред света. Така те си подаряват взаимно живот, позволяват си да бъдат „този, който съм заради теб“.

Епилог. Загуба ли е загубата?

Разкопките могат да продължат вечно. Подобно на подсъзнанието, подобно на любовта, подобно на спомена, подобно на самото време, подобно на всеки един от нас, църквата е построена върху останките на последвалите реставрации, няма край, нищо не е първо, нищо не е последно, само пластове, тайни коридори и сключващи се камери…

Елио и Оливър се срещат няколко пъти след онова съвършено лято. Сблъсъкът с реалността е безпощаден. Тъга ли трябва да чувстват, или благодарност? Изгубени ли са годините, или стрелките на часовника се движат наобратно?

Времето е оставило своите отпечатъци, които, подобно на спомените, се уталожват на дъното на чашата на живота, но неизбежно се различават за всеки участник в събитията. Много врати са затворени, още повече пясък е изтекъл, морето си е все така безразлично, но ценността е заключена в избора да се помни само чистото щастие.

П.П. Няма как да пропусна твърде големия брой т.нар. технически грешки, който оставя неприятен привкус за недотам свършена работа по книгата. Искрено се надявам тези неточности да бъдат коригирани в следващото издание.

* Написах това изречение и не избухнах в пламъци, алилуя. Да, има мъжко и женско писане, така, както има мъже и жени. И Асиман не би могъл да говори за раждане така, като би го направила Мацантини. А пък нейните влюбени мъже са толкова по-различни от неговите. И в тези факти няма нищо оскърбително или омаловажаващо.

Препоръчвам да четете в горещи дни и под звуците на прекрасния филмов саундтрак:

Не пропускайте ревюто на Калояна за филма тук. 

Можете да вземете тази книга с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!