Мария Попова е влиятелна американска писателка от български произход. Попова живее в Бруклин, Ню Йорк и списва изключително популярния блог за култура BrainPickings.org. Там открихме неин репортаж за конференцията TED 2014 във Ванкувър, където блогърката разговаря с американския писател Нийл Геймън за историите за призраци и страха в литературата.
Нийл Геймън е един от великите разказвачи на нашето време. По време на TED 2014 във Ванкувър той проведе тайно среднощно четене на една история за призраци и на едно брилянтно кратко есе, озаглавено “Ghost in the Machine”, изследващо психологията на страшните истории и силното им въздействие върху нас.
Защо разказваме призрачни истории? Защо ги четем и слушаме? Защо извличаме такова удоволствие от произведения, чиято единствена цел е да ни уплашат?
Не знам. Наистина не знам. Трябва да се върнем назад във времето. Има призрачни истории, датиращи още от Древен Египет, както и страшни притчи в Библията, класически истории на ужаса от Рим (такива с върколаци, демонични обсебвания и, разбира се, неизменните вещици). От много отдавна си разказваме приказки за отвъдното, за живота след смъртта; истории, които карат кожата да настръхва и сгъстяват сенките, но най-вече ни напомнят, че сме живи и че има нещо много специално, уникално и необикновено в това да бъдеш жив.
Страхът е нещо прекрасно, но в малки дози. Качваш се на призрачния влак, който ще те отведе в тъмнината, но знаеш, че рано или късно вратите ще се разтворят и отново ще видиш слънчевата светлина. Винаги е успокояващо да усещаш, че тук се намираш в безопасност. Да знаеш, че всъщност нищо страшно не ти се е случило. Хубаво е отново да бъдеш дете, макар и за кратко, и да се плашиш не от правителства, не от правила и закони, не от предателства или далечни войни, а от призраци и други несъществуващи твари, които, дори и да бяха истински, не биха могли да те наранят.
Сега е най-подходящото време на годината за бродене, тъй като и най-незначителните случки хвърлят обезпокоителни сенки.
Нещата, които ни внушават страх, могат да бъдат дребни: интернет страница, съобщение на гласовата поща, статия във вестника, може би английски писател, спомен за отдавна отминал Хелоуин, костеливи дървета, ветровити пътища и мрак. Статия, съдържаща фрагменти от история за призраци, която никой друг не си спомня да е чел и която вече не можеш да откриеш, когато отново я потърсиш.
Нийл Геймън
Тънкият усет на Геймън се отличава с това, че той е сред малкото съвременни писатели, които не се страхуват да изследват мрачни психологически теми в „книгите за деца“ – умишлено слагам кавички с мисълта за Толкин, който твърди, че няма такова нещо като писане за деца. След края на четенето попитах Геймън как разбира изградената от възрастните идея за „подходяща литература за деца“ в културата и в собственото си творчество:
За да бъдат историите въздействащи – за деца и за възрастни – те трябва да плашат. Трябва да има триумф. Триумфът над злото обаче е безсмислен, ако злото не е страховито.
Последният ми въпрос към Геймън е да посочи нещата, които го ужасяват и до днес. Отговорът му не би могъл да бъде по-показателен:
Днешните призраци, които ме ужасяват повече от всичко, са всъщност неизследваните идеи, продължаващи да ни преследват. То е като чувството, когато говориш с някого и си казваш: „Не знам дали това, което казваш, е истина. Може и да е било истина някога, много отдавна. Но да е загинало. И ти да не знаеш. И се разхождаш наоколо, преследван от мъртви идеи… Огледай се наоколо и осъзнай къде се намираш днес.“ Това са призраците, които ме плашат най-много.
През октомври очакваме да излезе Нийл-Геймъновата адаптация на приказката за Хензел и Гретел с илюстрации на Лоренцо Матоти, нарисувал картините към посветената на Едгар Алан По книга The Raven на Лу Рийд.
Превод: Габриела Кожухарова
