„Книгите са чудесни подаръци,
защото в тях има цели светове.
А е доста по-евтино да купиш някому книга,
отколкото да му вземеш цял свят.“
Представете си врата. Врата, която е толкова обикновена и толкова много прилича на най-обикновената врата, която можете да си представите, че е пределно ясно, че няма начин това да е обикновена врата. Тази врата ви наблюдава. Тази врата ви изкушава. И в същото време тръпки ви побиват от нея.
Тази врата има табелка. Естествено. Познайте какво пише на нея?
Нийл Геймън.
Накъде води тази врата? Към комикс, роман, новела, разказ или сценарий? Да, но и към едно друго, специално място. Място, което се намира между световете – не съвсем в нашия, но не и толкова далеч, колкото изисква хардкор фентъзито. Тъкмо под носа ни, в нашия свят, в съседния апартамент, в кафенето на ъгъла, се разхождат старите, забравени богове, под краката ни се крие цял свят на митове, приказни герои и не съвсем обикновени хора, които случайно се оказват призвани за велики дела.
И друг път съм го казвала – за съвременната литература Нийл Геймън е като Тим Бъртън за киното. Всяка негова книга е романтично-зловеща и очароваща, по един много особен и специален начин. Почти като филм на Бъртън. Но, както знаете, аз винаги предпочитам книгата.
Не си спомням първата си среща с Геймън. Почти съм сигурна, че беше „Американски богове“… не! Не беше това! Беше с „Добри поличби“ – роман, писан в съавтворство със сър Тери Пратчет. Феновете обичаме да твърдим, че можем да разгадаем, коя част от кого е написана, но всъщност романът е толкова единен и завладяващ, че спокойно мога да кажа, че това е един от най-добите литературни тандеми в историята.
Бих могла да напълня тази статия с биографични факти, да правя анализ на творчеството му… но не мисля, че някои, които харесва Геймън ще се впечатли от нещо такова… По-вечатляващ e списъкът с награди, които е получил – от „Хюго“ и „Небюла“, които са задължителни за всеки уважаващ себе си фантаст, през наградата на Американската библиотечна асоциация, наградата Карнеги, както и наградата „Брам Стокър“. Израснал е в много либерално семейство в консервативна Великобритания, но в момента живее в Щатите.
Геймън е луд фен на четенето. Казва, че се е научил да чете още на четири и че първата книга, която е прочел през живота си, е „Властелинът на пръстените“. И до днес чете много и поддържа активен профил в Goodreads. (Една от последните книги, които е отбелязал като прочетени е „Зъл мрак, угаснали звезди“ на Стивън Кинг. Дал й е 4 от 5 възможни звезди, ако държите да знаете). Като цяло е много отворен към интернет образа си – освен споменатия профил в Goodreads, има още активен twitter акаунт, блог и facebook профил.
Нийл не е само писател на хорър разкази и леко зловещо, но за това пък забавно ърбън фентъзи. Той е автор на комикси, сценарист (мисля, че всички ще се разтопят като разберат, че е писал за Вавилон 5 и се появи в един от последните епизоди на The Guild), баща на две дъщери и син, съпруг на Аманда Палмър, измтелно лудата вокалистика на Dresden Dolls.
Освен това е близък приятел с Тори Амос и взаимно си разменят референции – в неговите книги тя е говорещото дърво от „Звезден прах“, а тя пее за него в някои от песните си – „Tear in Your Hand“ („If you need me, me and Neil’ll be hangin’ out with the dream king. Neil says hi by the way„), „Space Dog“ („Where’s Neil when you need him?„), „Horses“ („But will you find me if Neil makes me a tree?„), „Carbon“ („Get me Neil on the line, no I can’t hold. Have him read, ‘Snow, Glass, Apples’ where nothing is what it seems„),“Sweet Dreams“ („You’re forgetting to fly, darling, when you sleep„), и „Not Dying Today“ („Neil is thrilled he can claim he’s mammalian, ‘but the bad news,’ he said, ‘girl you’re a dandelion‘“).
Ако трябва да съм честна имам две „проблемни“ книги на Геймън – първата е сборникът с разкази „Чупливи неща“, които просто не ми достави удоволствието, което изпитвам от романите му. Не че разказите са лоши – просто не са достатъчни. Другата ми голяма драма е „Звезден прах“ – сега сигурно голяма част от вас стоят с потресени физиономии пред екраните си, но… замислете се. Това със сигурност е най-незавършената, неизяснена и недобра книга на Геймън. Първо, какво по дяволите е искал да напише? Приказка? Епично фентъзи? Порно? 
Прекалено е забавна, за да е епично фентъзи, но пък от друга страна има прекалено много сексуални намеци и референции, за да е детската приказка, в която бяха превърнали филма. Да не говорим за липсващите страници – точно така, г-н Геймън. Не може да ми поднесете на тепсия чисто нов фентъзи сетинг и да го оставите недоразвит, да не ми разкажете нищо за него и да ме занимавате с любовните трепети на главният герой – селският смотльо. Не е честно!
Но докато продължава да пише книги като „Момчетата на Ананси“ и „Никога, никъде, никой“ не бих могла да му се сърдя. Защото тези книги са като наркотик. Не мога просто да ги прочета и да приключа с тях – чета ги отново, мисля си за тях, докато чета други книги, препоръчвам ги на приятелите си… Въпреки че заради „Коралайн“ изпитвам ужас и ставам по нощите да проверявам дали всичко е заключено, както трябва, че заради „Никога, никъде, никой“ всеки път когато се качвам в метрото, очаквам… нещо особено да се случи. Тези книги са зловещи, те са романтични, те са секси, те са забавни, те са… всичко, което една книга трябва да е, и още. Ако тези книги бяха хора, щях да съм влюбена в тях. По дяволите, аз и така съм си влюбена в тях.
Честит рожден ден, Нийл. Надявам се да получиш много книги за подарък от хората, които обичаш.
Прочетете ревютата за книги на Нийл Геймън: „Внимание, психоспусък!“, „М като Магия“, „За щастие, млякото“, „Океан в края на пътя“, „Дим и огледала“, „МеждуСвят“, „Никога, никъде, никой“, „Книга за гробището“, „Момчетата на Ананси“, „Коралайн“ и „Добри поличби“
1 Коментар