„Хермес“ публикува „Невъзможното бягство на Джини Мун“ от Бенджамин Ладуиг в самото начало на 2018-а, но съм абсолютно убедена, че в края й тя ще се нареди сред най-любимите книги на българските читатели, а също така и сред най-важните заглавия на издателството. Неслучайно романът е намерил място сред двайсетте книги на годината в класацията на Amazon.
Това е разказът на четиринайсетгодишно момиченце, което живее в Синята къща – домът на третото й приемно семейство. Браян и Моура Мун са новите й „родители завинаги“. Те са и последният й шанс да има истинско семейство, което да се грижи за нея. Ако не успее да се адаптира и не спре да създава ужасни неприятности, Джини ще трябва да отиде в дом за деца със специални нужди.
Обещавам ви, че въпреки постъпките й (а и всъщност точно заради тях), главната героиня е едно много добро, смело и умно момиче, което, за съжаление, страда от аутизъм. Просто нестихващите й любов и загриженост към „нейната кукличка“ в комбинация със състоянието й я водят по лоши пътища и непрекъснато поставят всичките й родители в крайно незавидни ситуации. От години Джини неуморно се старае да осъществи контакт с родната си майка, макар да е напълно наясно, че „на Глория не може да се разчита, тя е непоследователна и лъже“ и знае, че при нея няма да се чувства добре.
Глория, която ме удряше, а после ме прегръщаше и плачеше. Глория, която постоянно ме оставяше сама в апартамента, но ми даваше да пия готини питиета, когато седяхме на дивана и гледахме филми за чудовища […].
Глория, вторият най-страшен човек, когото познавам.
Глория, родната ми майка.
За момиченцето най-важното е да се върне в апартамента и да намери своята кукличка, за да я спаси от майка си и мъжете, които непрекъснато я посещават. Джини Мун е прекарала първите години на детството си в хранене и успокояване на плача й, но не я е виждала, откакто е била на девет, и не знае дали кукличката още не се намира в куфара, където я скрила от погледа на Доналд, преди да я отведат полицаите…
Истинската майка на Джини е героиня, на която толкова много исках да крещя и която така бих се радвала да нашамаря, че, както се казва, направо не е истина. Мисля, че нито един художествен образ не ме беше изкарвал извън кожата ми до такава степен след Султана от „Железният светилник“. Е, тя все още си държи челната позиция, но Глория почти не изостава. Не знам дали Талевата героиня е имала свой прототип в живия живот, но наркозависимите жени, които не се грижат за децата си и определено не ги заслужават, не са рядкост по света. А това наистина е ужасно.
Странностите в поведението на Джини са много, а някои от тях дори ми допаднаха. Състоянието й е успяло да изгради в характера й нечувана дисциплина, на която биха завидели даже възрастни хора (например аз). Неудобството е, че повечето неща трябва да се случват по определен начин, иначе Джини не се чувства добре. Всяка глава в романа започва с дата и точен час, защото момиченцето винаги гледа часовника си и държи да знае къде се намира във времето…
В главата си трябва да казвам какво ми се случва веднага след като се случи. Трябва да си го кажа сама на себе си, защото това ми помага да го разбера. Затова си говоря вътре в мозъка си. Това е като дневник, само дето не ме бива особено в писането.
Още в самото начало на книгата Джини е изправена пред голямо изпитание от страна на новите си „родители завинаги“. Тъй като семейството скоро очаква на бял свят да се появи първата им рожба, те й поверяват едно пластмасово плачещо бебе, за което Джини трябва да се грижи. Само че то не се успокоява така, както нейната кукличка – ето защо момиченцето въобще не успява да се справи с предизвикателството. А Джини знае много за бебетата. След като бащата открива пластмасовата кукла в куфар и покрита с дрехи, за да не се чува плачът й, семейство Мун възобновяват честите срещи на дъщеря си с отзивчивата й психоложка Патрис.
Бенджамин Ладуиг (снимка: Peter Biello/NHPR)
Романът увлича читателя от първите си редове. Съвсем в началото се разкрива как момиченцето прави първи опит да организира собственото си отвличане от родната си майка. Изпълнението й дава старт на патилата на Браян и бременната Моура. Патила, за които според мен и самите те са си виновни, защото да слушаш не е същото като да се вслушваш в думите на едно дете. Нито те, нито психоложката, нито полицията са обърнали внимание на „бръщолевенията“ на Джини за нейната кукличка. А в намирането й се крие решението на задачата как Джини да се превърне в добро момиче, на което може да се има доверие.
Понякога ми е трудно да се сещам някои неща. Разсейвам се и забравям да гледам, където трябва. Или се потапям толкова дълбоко в мозъка си, че забравям това, което се предполага да знам.
Интересно е, че преди години самият автор и жена му осиновяват момиченце на приблизително същата възраст, на която е главната героиня. Осиновената дъщеря на Бенджамин Ладуиг също страда от аутизъм и е различна от другите деца, но писателят споделя, че досега със съпругата му не са се сблъсквали с проблеми, подобни на описаните в романа. Въпреки че има нещо общо с раждането на идеята за Джини, тя не е жив прототип на най-новата ми книжна любимка.
Прочетете историята на Джини, запознайте се с хората около нея и ще се убедите, че в действителност никой не е перфектен, както и че понякога, без значение колко старание полага, човек може да постъпи много лошо спрямо някого, който не го заслужава. Всички правим грешки, но това не означава, че оставаме лоши завинаги.
