Невена Дишлиева-Кръстева е един от любимите ни преводачи. Личи й, че прави нещата с любов и желание, независимо дали е в ролята на преводач, редактор или издател. Когато планирахме Седмицата на жените в литературата в „Аз чета“, си наумихме, че трябва да ви срещнем с няколко много важни за нас книжни дами. Изобщо не се поколебахме, че една от тях трябва да е Невена.
Как стана преводач? Преводът просто работа ли е или призвание?
Маша Леви, която тогава не познавах, споменала пред мои приятели (и настоящи кумове), че в едно издателство търсят преводачи от английски. Отидох на интервю, дадоха ми пробен превод и не след дълго ми предложиха книга. Това е прозаичната част на отговора. А емоционалната е, че преводът ме кара да се чувствам добре, на място, в свои води, отнасям се, понякога прекалявам с уединението и капсуловането. Не ми се излиза от стаята, мога да не проговоря на глас с дни. В книгите, които превеждам, намирам отговори, които са ми важни. Всяка книга, както и всеки човек, ме допълва по мъничко и оставя белег в живота ми. В този смисъл, за мен преводът е много повече от работа.
С кое произведение започна да превеждаш? Как самата ти усъвършенстваш уменията си?
„Първото правило на магьосника“ от Тери Гудкайнд – книгата, която ми предложиха след онова интервю. Летящ старт. Да приемеш 650-странично фентъзи за дебютен превод е неразумно до дързост решение. Но го осъзнах след години. Тогава книгата ме погълна и след първите няколко страници вече знаех каква искам да стана като порасна. Бях на двайсет и три. Още си спомням първото изречение: „It was an odd-looking vine.”
Поредицата на Гудкайнд се разрасна до 13 тома, общо са не по-малко от седем-осем хиляди страници, превеждах горе-долу по том на година – едва ли не със скоростта, с която авторът ги пишеше. И макар някъде по трасето поредицата да изгуби обсебващата сила на началните книги, за мен си остана много важна школа. Нещо като еквивалент на Правилото за десетте хиляди часа, за което говори Малкълм Гладуел (бел. ред. Гладуел пише за Правилото за десетте хиляди часа в „Изключителните“, ИК Жанет 45). Вярвам, че за да бъдеш добър в това, което правиш, все едно какво е то, трябва да го правиш упорито, методично и в големи количества. И оттук към отговора на втория въпрос: чета (предимно на английски и български – езиците, с които работя ежедневно), старая се поне веднъж годишно да участвам в професионални преводачески форуми за сверяване на часовника (ако мога да изкарам месец навън, още по-добре)… и ходя на гости на Жени Божилова. Имам огромния късмет тя да е редактор на няколко мои книги през последните години. Неописуемо е. Университет.
Освен преводач, ти си и редактор на много книги. Поставяш ли граница между превода и редактирането, какви са предизвикателствата при едното и какви – при другото?
Поставям граница, да. Преводаческата и редакторската работа изискват твърде различни умения. Колкото по-добър е преводачът, толкова повече се нуждае от редактор – и толкова повече цени добрия редактор. Предварителната подготовка, детайлното проучване на епоха, автор, герои, теми, специфични термини, език, анализът, емоционалната връзка с текста – всичко това е в ресора на преводача. Ако той си свърши работата добре, на редактора му остава да погледне общата картина, да бъде „гръб“, невидим съюзник, който чрез деликатни корекции да направи така, че красиво ушитата дреха да стане великолепна. Много е интересно как човек може да прочете едно свое недобре написано изречение сто пъти, но пак да не види проблем. Думите сякаш се напасват една в друга, улягат. И как един класен редактор може само с разместване или синоним, или дори с добавяне на префикс да завърши процеса. Без страничния поглед на редактора, преводачът е загубен. За редактора текстът е чужд и е като увеличително стъкло, през което неравностите се виждат ясно. За съжаление се случва редакторът да влиза в ролята на учител с червен химикал.
Има ли превод, с който се гордееш особено много? А някой, които е бил особено предизвикателен?
Особено ценя работата си по книги с по-малък обем. Там думите сякаш променят качествата си и се опитват да се разширят, да поберат в себе си колкото се може повече смисъл. Динамиката на текста е по-отчетлива, изисква се още повече прецизност. Голямо предизвикателство беше работата ми по непубликуваната още повест на Гарт Грийнуел „Митко“ – 70 страници проза, която кънти и докосва като поезия. Много висока топка. Предизвикателство беше и преводът на „Творците на памет“ – мащабна, помитаща книга, която ме изправи пред трудности от всякакъв характер. Много вълнуваща беше и работата ми по превода на някои писма и чернови на Джон Ленън.
На кои жени в литературата – българската и световната – се възхищаваш?
Отговорът на този въпрос трудно се побира в няколко имена. Жената, която ме вълнува особено в момента, се казва Тори Мърдън Маклюър. Тя е героиня в автобиографичната си книга „Перла в бурята“. Прекосява Атлантическия океан, като гребе сама с лодка в продължение на осемдесет и един дни. Нейната история ми припомни за друга изключителна дама, превърнала се в литературна героиня: французойката Александра Дейвид Нийл, оперна певица, единствената западнячка, проникнала в Забранения град и описала историята си в „Моето пътуване до Лхаса“.
Що се отнася до българската литература, ми е много близък женският разказ за света при Керана Ангелова. Жените на Керана са интуитивни и вечни. Всъщност те са една жена с много имена: Зана, Хрисула, Мария-Фина, Мариона, Златна, Пиньо, Смарагда, Неранза, Виолина…
Какво трябва да бъде наказанието за слаби преводи, осакатяващи хубави книги?
Заключване в библиотека от четирийсет дни до четири години – в зависимост от степента на провинението. И очна ставка с автора. Ако говорим сериозно, в практиката ми досега е имало един-единствен случай, при който издател отказа да публикува превод и го възложи наново. Беше тегаво за всички, прехвърчаха доста искри, но, в крайна сметка, бе най-доброто решение. Много по-честно е – най-вече към книгата, но и към читателите – отколкото да се пуска „спасен“ от редактора, скърпен превод. Знам, сложно е – както в етично отношение, така и в икономическо.
Какво те накара да се заемеш с издаването на книги? Как избираш книгите, които издаваш?
Всеки етап от пътя на една книга от автора й до читателя е уникален, по своему прекрасен, може да ти донесе различни емоции и да те научи на какво ли не. Когато работиш за издател, виждаш само част от процеса – дори да участваш активно в издателската работа. През годините ми се е случвало твърде много пъти да се боря със зъби и нокти да се случи нещо, в чиято стойност и значимост съм вярвала безусловно, но в крайна сметка решението как и дали това ще стане е извън мен. Ритъмът е друг, приоритетите. Страдала съм, била съм разочарована, а нерядко съм се чувствала и експлоатирана. Искаше ми се да извървя целия път сама, да се опаря, да ме заболи, да полетя, да се вдъхновя, да се грижа, да избирам, да се сливам. Книгата е много неща, тя е живо същество с много лица. Все още ми е интересно да я опознавам.
Книгите, които издавам, избирам по любов. Както всичко в живота.
Коя книга би искала да си превела ти? В този ред на мисли, какви книги четеш сама ти и на какъв език?
Повечето книги, които съм превела – тях бих искала да съм превела. Е, и някои други, например „Нека големият свят се върти“ на Колъм Маккан. Бих била щастлива един ден да преведа Anatomy of a Disappearance, Хишам Матар; The Book of Silence, Сара Мейтланд; The Infinite Jest, Дейвид Фостър Уолъс; The Invention of Solitude, Пол Остър, NW’, Зейди Смит – много са. Колкото повече се замислям, толкова повече стават, тези вече са преведени: „Джонатан Ливингстън Чайката“, „Натюрморт с кълвач“, „Степният вълк“ и „Сидхарта“ (ако знаех немски), „Цветя на злото“ (ако знаех френски). Такива книги чета – предимно на английски, но и на български (и в превод на български), понякога на френски, все по-рядко на руски.
Коя книга подаряваш най-често?
Напоследък, „Птичият събор“ на Петер Сис. А иначе, обикновено подарявам книги, с които съм преживяла нещо силно, епично. „Токио: отменен“ и „Неохотният фундаменталист“ ги подарявах ужасно много пъти, исках да ги преживеят всичките ми приятели. „Непорочните самоубийства“ и „Нека големият свят се върти“ – също. И „Слънчогледи за Мария“ подарявам често, макар един приятел издател да ме е учил, че книгите, които издаваш, не бива да ги подаряваш. „Щедрото дърво“, „Вкусна география“ и „Кукувицата“ отлетяха при децата на повечето ми приятели. А последните няколко подаръка за рожден ден, които направих, бяха електронна книга, натоварена с десетки книги. Всъщност, за мен Подаръкът от години е книга.
