…всъщност си мислех, че втората част от заглавието на това ревю ще бъде „голата истина за любовта“. Но в „Джулиет гола“ има много повече от любовните трепети и предкритически кризи. В нея има смирение, но не и примирение. Но аз всъщност избързвам.
„Джулиет гола“ е книга за тънката мрежа от нужда и ненавист, която може да задържи двама души заедно петнадесет години, въпреки че не се обичат. За обсебеността на един човек от творчеството на друг. За страха от живеенето, за безсилието пред собствените ти слабости. Ани, Дънкън, Тъкър Кроу. Трима души, обвързани в емоционален триъгълник, който е много над любовта. Ако беше просто любовен триъгълник, щеше да е лесно.
Ани е това, в което всяка жена се страхува, че може да се превърне – огорчена стара мома, която дори не е и съвсем мома. Просто е инвестирала последните петнадесет години от живота си в крайно незадоволителна връзка. И това недоволство бавно, но сигурно се е натрупало в душата й, в цялото й същество, като отрова, която разваля всичко. И не, вината не е само нейна – страхът от самотата е толкова дълбоко вкоренен в нас, че предпочитаме да сме с човек, чието присъствие отравя ежедневието ни, отколкото да сме сами. Липсата на дете не е единственият й проблем. Много по-страшна е липсата на смисъл, на цел – последните петнадесет години за нея са пропилени, изгубени – от тях не се е появило нищо. Сякаш животът й е спрял, затлачен от ежедневието, рутината и удобното, повърхностно съществуване.
Дънкан не знае, а предполагам, че не би и могъл да разбере тези мисли и чувства. Мъжете нямат този чисто женски и мазохистичен навик да пренавиват лентата и постоянно да се питат какво би се случило, ако… Неговата вселена има един център и това е музиката на Тъкър Кроу – ексцентрична рок звезда от 70-те, който преди 20 години се е отказал от музиката и мистериозно е изчезнал от музикалната сцена, оставяйки след себе си малка, но вярна група почитатели, превърнали търсенето на скрити послания и теоретизирането на творчеството му в свой кръстоносен поход.
„Джулиет гола“ е албум с демо записи от превърналия се в класически албум „Джулиет“ на Тъкър Кроу. Дънкан е луд по него, Ани – не. И двамата пишат статии за него за подопечния на Дънкан форум, дал дом на най-многобройното семейство (omg!) кроулози по цял свят. Другата съществена разлика е, че Ани получава имейл от Кроу, а Дънкан – не.
Прави сте, няма справедливост в този живот. По всички правила на щастливия холивдски чиклит, Дънкан би трябвало да получи това писмо и да се срещне с Кроу в неговата ферма в Пенсилвания, където да слушат тайните записи, които Кроу е правил през тези 20 години, да пият уиски и да си говорят за музика. Може би дори, защото все пак става дума за рокендрол, да злоуптребяват с наркотици и групита. Но „Джулиет гола“ слава богу е английски роман, а Тъкър Кроу не живее във ферма и не би могъл да покани никого, защото го издържа поредната му съпруга, а той не записва нищо, защото се грижи за най-малкия си син (шестгодишен, изпитващ панически ужас от възрастта на баща си и потенциалната опасност той да умре), опитвайки се да не прецака поне неговия живот.
Моето поколение е може би последното, което познава непреодолимото чувство на искреност, което те обзема, когато срещнеш в интернет непознат, когото сякаш познаваш отдавна. Социалните мрежи и липсата на анонимност май разрушиха този терапевтичен инструмент – да разкажеш проблемите си на непознат, да си искрен, толкова честен, колкото не можеш да бъдеш дори със себе си. Все пак, той не може да те осъди, а ти не искаш и съвет. Просто тези думи да излязат от теб, защото иначе ти причиняват болка. Ани и Тъкър са от другото поколение, това, което разпечатва имейлите, за да ги прочете по-съсредоточено, за да ги препрочита и обмисля, преди да отговори. Всеки от тях намира в тези имейли нещо, което реалният му партьор не може да му даде – а и никой от тях не би се сетил да го потърси при него. Честността обвързва, понякога дори по-силно от любовта.
И Тъкър, и Дънкан са инертни, но по различен начин. Дънкан намира удобна ниша и живее в нея. Не се опитва да разшири хоризонтите си или да променя статуковото, не – той обича въпросното статукво, без него се чувства объркан и несигурен. Тъкър, измъчван от чувство за вина и провал, които никога не назовава с истинските им имена, е сложил живота си на пауза – повтаря една и съща песен вече двадесет години, без да му стигнат силите да обърне касетката и да чуе какво има от другата страна. Именно тяхната инертност води до това, че Дънкан се оказва в нова връзка, а Тъкър – с инфаркт в лондонска болница. И след това – в къщата на Ани, където до преди две седмици е живял и Дънкън.
Харесва ми как от един момент нататък, Ани и Тъкър започват да говорят без недомлъвки и усуквания. В крайна сметка, животът е кратък – и е много по-лошо да го пропилееш, залагайки на сигурно и пазейки се да не бъдеш наранен, отколкото да си счупиш главата и да допуснеш грешка. Да направиш това, което ти казват, че не може и не трябва. Да не се примириш. Дори и със себе си, защото сам си си най-големия враг. Да излезеш извън рамките. Харесва ми отвореният финал на романа. В крайна сметка, Тъкър Кроу се оказва прав за едно нещо:
Можете да вземете тази книга с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!
