fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

ИнтервютаНовини

Николай Грозни: Хората са едни и същи по целия свят

8 мин.

grozniТой напуска реномирания колеж в Бъркли, за да се отдаде на Будизма. Изоставя обещаваща кариера като джаз пианист, за да прекара 4 години от живота си далеко от цивилизацията, като част от едно напълно непознато общество. Сега, години по-късно разказва за тези свои приключения в книгата „Крака на костенурка“. И Николай Грозни има много какво да ни разкаже.

Колко време ти отне да решиш да опишеш цялото си „приключение” като будистки монах в Индия в книга?
Обмислях го около 5-6 години. След това около 2 години писах една книга, която обаче изхвърлих – тогава за пръв път реших да напиша нещо автобиографично за този период от живота си, но се отказах.
И изведнъж ми дойде идея как да го направя по различен начин, за да не изглежда самодоволно и самовлюбено. Е, сигурен съм, че и сега на моменти изглежда така, но със сигурност е по-добър вариант от първия (смее се). Опитах да описвам и себе си комично и се надявам да се е получило така, че и аз да изглеждам на места смешно, не само останалите.

Какво всъщност кара един 20-тина годишен младеж да изостави обещаваща кариера и да стане будистки монах – какво точно би трябвало да търси?
Всъщност, много са отговорите на този въпрос. Аз лично всеки ден имах различен. Един от тези отговори е във факта, че свирех на пиано от 5-годишен и заради това изпуснах много. Когато свириш с часове и часове в продължение на цялото си детство и пубертет, имаш чувството, че целият свят минава покрай теб.
Беше ме страх, че ще стана като онези странни хора, които не могат да общуват с никого и си стоят по цял ден вкъщи и свирят ли свирят – което се случва с много музиканти, в интерес на истината. Просто исках за пръв път да правя това, което наистина искам – да пътувам, да живея. В началото дори не можех да си представя как може да мине един ден без да седна на пианото и да свиря. И после възможността да отида на края на света без ангажименти към свиренето, към училището, към приятелките си, към каквото и да било – беше адски освобождаваща идея.

А какво от тези неща намери – нещо очаквано ли беше или не?
Ами да, беше донякъде това, което очаквах, защото мислех, че Индия ще е някаква абсурдна и почти ненормална страна. Това, което не очаквах обаче, беше, че ще се срещна с изключително много хора, които ще обичам и до ден днешен. Цар, Вини и още много тибетски монаси, които са абсолютно откачени и ексцентрични. Изобщо, попаднах е вдин огромен свят, с абсолютна дълбочина и се запознах с интересни хора, които ме караха да мисля по различен начин.

Поддържаш ли сега контакт с тях?
Не, може би само с един-двама. Главните персонажи, които можете да видите и в книгата, изчезнаха завинаги. И аз всъщност написах „Крака на костенурка” със стремежа отново да се видя с тях. Може би, разказвайки историите, съм се надявал някой ден да намерят книгата – в Тайланд, или в Щатите или в Сърбия, и също да си спомнят за тези неща.

За какво трябва да внимаваме, докато четем „Крака на костенурка”?
Оставил съм доста вратички. За хората, които познават текстовете, които съм учил като будистки монах, например. Стремях се да не пиша някакви философски неща, защото не съм учител по будизъм. А и книгата не е за Будизма, тя е по-скоро за пътешествието и за приятелството. И изобщо за абсурда на живота.

Nikolai GrozniИма ли нещо като митологизиране на Будизма и източните религии изобщо в западните общества?
Има, има доста романтично мислене и митология и аз напоследък всъщност доста си мисля за това какво означава „изток” и „запад”, тъй като тези понятия няма как да са чисто географски. Идеята за тези две неща е много сложна и донякъде си мисля, че е създадена от западните хора с някакво чувство на расизъм и шовинизъм спрямо другите. Сякаш разбирането е, че на запад са хора, които са бели, християни, а на изток са онези странни хора със странни окултни и почти шамански вярвания. Но мисля, че това схващане е пълно с ужасни капани, в които хората продължават да влизат, заради Холивуд, книгите и цялото говорене.
Когато бях в Индия, падна и този мит за мен – че това е Изтокът. В крайна сметка хората са едни и същи. Да, Индия е ненормална страна, но и България е също толкова ненормална, с не по-малко мистика и мистици в живота ни.

Опитваш ли в самата книга да развенчаеш тези митове?
Да, опитвам се и се надявам да успявам. Това е нещо като антимитологичен пътепис за Индия. Опитвам да представя реалността доста сурова, както аз съм я преживял.
Аз живях в едно индийско село, в една къща, направена от кравешка тор, с пръстен под, с пълзящи по тавана змии и цялата фауна. И с дъжда, който постоянно ни заливаше. Всички тия неща четири години съм ги живял, точно като индийците и тибетците. И не знам дали в това време съм бил западняк или от Изтока.

Инджи?
Инджи, да. Но това разделение присъства постоянно в книгата, защото за тибетците ние сме „другите”, каквото буквално означава „инджи” на тибетски. Всъщност там така наричат англичаните, мислят, че всички хора, които идват от Запад и са бели, са англичани.
Накрая имах много смешни изживявания – много монаси към края на престоя ми там се чудеха защо не се усеща акцент в говора ми, но изглеждам точно по този начин. Започват: „Майка ти е тибетка, но е била с англичанин”. Не, майка ми не е тибетка, им обяснявам. И те продължават: „А може би баща ти е японец?” Много забавно.

Какво ти липсва от тези години сега?
Определено свободата да не си правя планове за утре! Краят на живота ти е написан, захвърлил си абсолютно всичко и нищо важно не очакваш да ти се случи повече. Това вероятно звучи страшно за нашето консуматорско общество, но е наистина най-освобождаващото нещо.

И какво ти остава?
Остава ти наистина да живееш! В първата си книга „Жития на безделници и пропаднали мистици” описах и дори митологизирам прослойка от просяци в Дарамсала.  Тя е за истински просяци, с които се познавах, и това наистина бяха най-щастливите хора, които съм виждал до ден днешен. Бяха прокажени, куци или сакати, нямаха къща, нямаха дом, не чакаха утрешния ден, но бяха щастливи и бяха доволни с това, което имаха днес. Те наистина са приели и са се примирили със съдбата си, с това, което ще се случи.

Свириш ли сега?
През последните няколко години свирих, за да напиша новата си книга „Вундеркинг”. Всяка глава от нея анализира дадена пиано пиеса, която аз съм свирил. Чрез този анализ се опитвах да ги изкарам от музикалната терминология и да го вкарам в живота, да проследявам как се отразяват на отношенията на персонажите, на случки и по този начин да разкривам сюжета на книгата.
Това ми беше идеята – не знам дали съм го постигнал, но за да направя това нещо, свирих много. Сега в момента обаче не свиря. Пак.

А какъв е звукът на Будизма?
Аз имам чувството, че е някакъв мит това, че Будизмът е нещо спокойно, отнесено и извън всякакви неща. Може би в някакъв зен манастир, където хората стоят по цял ден, наистина е тихо и спокойно. Но в Будизма като философия, който е дебат, който е постоянно търсене на някаква истина, той е изключителен шумен – с постоянни спорове, с постоянни прозрения от всеки спор, с постоянен анализ на всичко, което се случва. Включително с шеги и смешки към всичко, което се случва. Напротив, Буизмът е много жив и звукът му по-скоро е на препълнена индийска гара, в който всеки пътува в различни посоки!

Надяваш ли се да видиш пак Цар?
Много, аз затова и написах книгата и му я посветих! Надявам се, че някой ден ще изникне отнякъде, от някоя улица, и ще можем да си разкажем всичко, което се е случило между Индия и настоящето.

Не пропускайте да прочетете и ревюто на Милена Златарова за романа „Вундеркинд“ на Николай Грозни.