fb
Ревюта

Грешим сами, но „Никой не се спасява сам“

4 мин.
Nikoy ne se spasyava sam - Margaret Matsantini

nikoy ne se spasyava sam

Гае дълго време се опитва да склони Делия да излезе на вечеря с него. И тя се съгласява, и облича най-хубавата си рокля, но това не е началото на красива любовна история. Това е краят на любовната история и той въобще не е пълен с бели пеперуди в розова мъгла… (Само)заблудите са се сгромолясали, а на масата са сервирани изстинали жилави чувства, които са болезнени за преглъщане.

Това е „Никой не се спасява сам“ (изд. „Colibri“) на Маргарет Мацантини – роман за обреченото щастие, неосъзнатите грешки и невъзможността да се справиш.

За няколко часа Делия и Гаетано са очи в очи, без децата, без адвокатите. Връщат се назад във времето и ни отвеждат в началото на тяхната изцеляваща (защото лекува душите им) любов, за да си спомнят и всеки повратен момент, и всички грешни ходове, които са ги превърнали в недоволна съпруга и безразличен съпруг.

Какво искаше от него?
Всичко. Чисто и просто всичко. И това беше истинската й грешка. Да се затвори само в една любов и да иска всичко от нея. Просто защото от всичко имаш нужда. Да се научиш на всичко отначало, да ходиш да се обличаш, да правиш любов. И бяха си дали всичко, бяха се научили взаимно. Един нов съвместен живот, създаден от две мокри и несигурни същества, като две новородени жребчета, които се надигат на крака и се опитват да се задържат.
Те обаче не се справиха. Беше трудно да се приеме.

Двамата изпитват всичко, което не са искали да чувстват, и разбират много неща, които никога не са искали да разберат. Животът им тежи, чувстват се измамени, затънали в купища смешни самозаблуди, изхабени надежди, комплекси.

Играят си на семейство. Стараят се според възможностите си, но не минава ден, без да се почувстват хванати в капан, и за няколко години се превръщат в други хора или просто изваждат на показ същността си.

За читателя става ясно, че нещо им липсва, но на всички ни липсва нещо. Какво е тяхното изгубено парче от пъзела. Може би е решителният подтик, който да ги насочи в правилния път? Може би е знак, който винаги са чакали, или човек, които със съдбата си да им подари неочаквано послание?

Мацантини поставя пред героите си редица важни въпроси: кога отмина точният момент за раздяла; кога и защо злото покълна в нас; децата причина ли са да сме заедно; доколко сме обременени от детството си; мога ли да приема провала си; мога ли просто да обвиня времето, в което живея; мога ли да се примиря, че не сме съвършени? И още много „мога ли?“… Те ще дадат своите отговори, но винаги ще се чудят дали са били прави, или са пропуснали възможностите си за спасение.

Те принадлежаха към поколението на сурогатите, на римейка. Всичко вече беше опитано, само трябваше да се копира без особен плам. Стари бяха и раните, и намацаните лица на емо-тата. Какво беше ново? Сушито за вкъщи, Хелоуин, фейсбук. Мечтите на всички, които познаваха, се свеждаха до това да организират събития. Да се задъхват в един безкраен празник върху развалините на всичко. Нарамили егоизма като чанта с дълга дръжка. Но това беше техният свят и те трябваше да вървят през него заедно с децата си.

Бившите съпрузи успяват да се честни за миг пред себе си и пред другия. Признават, че не са открили тайната на вечната любов и че въобще нямат идея как се „подновява пътуването“, но също знаят, че тяхната любов, че всяка любов, „заслужава пантеон, заслужава памет“. А те не биха могли да забравят, защото всички сме свързани и всяко силно чувство има смисъл. Да се грижим един за друг, има смисъл.

„Никой не се спасява сам“ ще ви предизвика на размисъл. Честно и откровено да поговорите със себе си – за важното в живота,  за семейството, за звяра във всеки човек. Книгата не е леко четиво, не е с щастлив край, в който влюбените осъзнават колко са сбъркали, но носи своя смирен оптимизъм. Мацантини е създала искрена и оголваща до нерв история и е избрала да преплете в нея една вдъхновяваща песен, която прекрасно я обобщава. U2. Насладете се:

Прочетете и ревюто на Стефани Калчева тук.