Тази година една от най-очакваните на български книги несъмнено беше „Нормални хора“ (изд. „Еднорог“, преводач: Боряна Джанабетска) от ирландската авторка Сали Руни. Знаехме, че е спечелила литературната награда Costa, че от The Guardian я обявиха за бъдеща класика и че Сали е изумително млада и талантлива. При тези толкова силни заявки читателят започва да се чуди за какво ли става дума в романа. Сигурно за нещо изключително, което да оправдае набъбващите очаквания?
Не, не това е случаят и добре че е така. Заглавието е „Нормални хора“, защото книгата наистина проследява нормалния живот на нормалните и обикновени Конъл и Мариан в опитите им да избягат от усещането за ненормалност и непринадлежност.
Всъщност в различни етапи единият е в ролята на популярния и одобрявания, докато другият се опитва да намери мястото си в училище или в колежа. Никога не се намират едновременно в една и съща позиция – разминаването във всякакъв план е онова, което кръжи около тях двамата години наред и хем ги отдалечава, хем някак си и ги събира.
В училище Конъл е по-приет въпреки социалното си положение, докато Мариан не успява и не иска да се впише. Мнението на околните не я интересува, което още повече засилва контраста между нея и света. В крайна сметка на всекиго му пука дали съучениците му го заговарят, забелязват или най-голямото клеймо – отбягват. Животът обаче има страхотно чувство за ирония и тепърва ще размества уж установените роли.
Оставането насаме с нея създава у него усещането, че отваря врата, през която напуска нормалния живот и я затваря след себе си.
Мариан е от богато семейство, а майката на Конъл работи за него. Банален ли е контрастът богат-беден и популярен-задръстен? Може би, но е банален и клиширан именно защото се случва достатъчно често и извън книгите. И докато двамата ту се разделят, ту се събират, е любопитно да се проследят малките ежедневни мигове, които водят до съзряване, до проявата на фундаментални екзистенциални въпроси, с които всеки млад човек се опитва да разбере както себе си, така и другите. Да се позиционира и да въздъхне облекчено, че животът има смисъл, че откритията са повече от неизвестните и дори когато около нас има смърт, депресия и разбити семейства, все някой някога ще успее да ни разбере. Това е Конъл за Мариан и Мариан за Конъл.
Мариан изпитваше чувството, че истинският ѝ живот се развива някъде много далеч оттук, че се развива в нейно отсъствие и не знаеше дали някога ще разбере къде се случва това, за да стане част от него. Често изпитваше това усещане в училище, но то не се съпровождаше от някакви конкретни образи, подсказващи как изглежда истинският живот или какви чувства буди той. Знаеше само, че когато той започне, няма вече ѝ се налага да го търси във въображението си.
Сали Руни (снимка: iNews)
Харесва ми как пише Сали Руни – без напълни за оригиналничене, без излишни диалози и интелектуални украшения. Сигурно затова „Нормални хора“ би се харесал както на съзряващите в момента, така и на онези, които искат да си припомнят с носталгия и разбиране засмукващата сила на порастването. Мисля, че би било адски трудно човек да не се припознае поне малко в книгата – от загубата на приятелства, през първата любов, объркващото начало на сексуалния живот, желанието да се докажеш, да бъдеш забелязан и оценен, да откриеш мястото си в света и гордо да започнеш да го обитаваш, до депресията, кризисните периоди и неизчерпаемите конфликти. Всичко, типично за нормалните хора, които се чудят дали са такива.
Освен естествените диалози за мен голям плюс е и времето. Във всяка глава Сали Руни е заложила на уточнение като „3 месеца по-късно“ или даже „след 5 минути“. Учудващо е как в изреченията, които Конъл и Мариан си разменят, местата, на които се намират, или емоциите, които ги завладяват, се прокрадва промяната, понякога дължаща се именно на час или седмица. Когато си в толкова турбулентна възраст, дори една секунда те запраща към някаква друга непозната досега форма на Аза и читателят лесно може да си помисли, че да, откровенията и съзряването са плод на много обикновени и семпли случки.
„Нормални хора“ е роман, който блести с честност, дълбочина и добре изградени психологически образи. Без значение дали краят ще ви допадне, или не, според мен остава най-важното послание – винаги има едно човешко същество, което да ни разбере и да ни накара да се почувстваме нормално. А независимо на колко сме години, имаме нужда най-вече от това и от нищо друго.
Не пропускайте и ревюто на Диляна за „Нормални хора“, както и отзивите на „Blogofivan“ и „Hrisilandia“.
Можете да вземете тази книга от Ozone.bg!
