fb
БиблиотекаОткъси

Необичайни емоционални пътувания в „Нормални хора“ от Сали Руни [откъс]

8 мин.
Снимка: bamblingsofnaffy.com

Ирландската писателка Сали Руни влезе в полезрението на читателската общност по света в началото  на годината, когато стана най-младата носителка на престижната литературна награда Costa. Двайсет и седем годишната авторка спечели отличието в категорията за роман с втората си творба, озаглавена „Нормални хора“. За радост на българксите читатели, книгата ще бъде издадена и у нас в края на септември, с логото на издателство „Еднорог“.

„Нормални хора“ разказва историята  на Конъл и Мариан, които израстват заедно в малко провинциално градче в Ирландия, но приликите между тях свършват тук. В училище Конъл е популярен сред съучениците си, докато Мариан е особнячка, научила по трудния начин, че е по-добре да стои на разстояние от другите. Проследяваме техните сложни отношения чрез поредица от несвързани сцени, които се случват между 2011 и 2015 година. Върху събитията хвърлят сянка т.нар. от самата Руни „външни за отношенията обстоятелства“ – нарушените връзки и насилието в семейството на Мариан, социалните разлики между двамата и по-широкият контекст – Ирландия, съвземаща се от голямата рецесия, класовата структура, която оказва влияние върху социалния живот и образованието на младите хора.

Насладете се на откъс от предстоящото издание при нас.

 

Преди две седмици Конъл присъства на литературно четене – един писател гостуваше на колежа. Седеше сам в дъното на аудиторията, притеснен, тъй като на четенето бяха дошли малко хора и всички останали бяха насядали на групи. Беше една от големите аудитории без прозорци в историко-филологическия факултет, с разгъващи се масички, прикрепени към столовете. Един от преподавателите му  направи кратък и угоднически преглед на произведенията на писателя, а после самият писател, доста млад мъж, около трийсетте, застана на катедрата и благодари за поканата. Междувременно Конъл бе започнал да съжалява за решението си да дойде. Всичко в това събитие беше уравновесено, движеше се по релси, беше лишено от всякаква енергия. Не знаеше защо е дошъл. Беше чел сборник с произведения на автора и намираше стила за неравномерен, но на места текстът беше проницателен и точен. Сега той си каза, че дори този ефект е помрачен от факта, че виждаше писателя в тази среда, предпазван от възможността да направи нещо спонтанно, да чете на глас от книгата си пред публика, която вече я беше чела. Вдървеното представяне караше наблюденията в книгата да звучат фалшиво, отделяйки писателя от хората, за които той пишеше – сякаш той ги бе наблюдавал единствено за да може да говори за тях пред студентите от „Тринити”. Конъл не можеше да си обясни защо се провеждаха тези литературни събития, какъв беше техният принос за каквото и да било, какво беше значението им. На тях присъстваха единствено хора, които искаха да бъдат от хората, присъстващи на подобни събития.

Сали Руни (снимка: Патрик Болгър)

След това имаше малък прием на по чаша вино пред аудиторията. Конъл се накани да си тръгне, но бе задържан от група студенти, които разговаряха на висок глас. Когато се опита да си проправи път, една от тях каза:

– О, здрасти, Конъл.

Той я позна, беше Сейди Дарси-О’Ший. Тя посещаваше някои от семинарите по английски заедно с него, той знаеше, че членува и в литературния клуб. Тя беше момичето, което му каза в лицето, че е „гений” през първата година от следването им.

– Здравей – каза той.

– Хареса ли ти четенето?

Той сви рамене и каза, че не било лошо. Чувстваше се напрегнат и му се искаше да си върви, но тя не млъкваше. Той отри длани в тениската си.

– Не се ли почувства зашеметен? – попита тя.

– Не знам, наистина не разбирам идеята на тези неща.

– На четенията?

– Да – каза Конъл. – Знаеш ли, всъщност не ми е ясно каква е целта им.

Внезапно погледите на всички се отклониха и Конъл се извърна, за да ги проследи. Писателят беше излязъл от аудиторията и идваше към тях.

– Здравей, Сейди – каза той.

Интуицията не бе подсказала на Конъл, че между Сейди и писателя съществува някаква връзка, и той се почувства глупаво заради думите си.

– Чете толкова прекрасно – каза Сейди.

Раздразнен и уморен, Конъл отстъпи встрани, за да пусне писателя да се присъедини към кръга студенти и понечи да се измъкне. Тогава Сейди го хвана здраво над лакътя и каза:

– Това е Конъл, който тъкмо казваше, че не намира смисъл в литературните четения.

Писателят погледна разсеяно към Конъл и кимна.

– Да, и аз мисля така – каза той. – Скучни са, нали?

Конъл отбеляза, че той говореше и се движеше също така вдървено, както и четеше, и се почувства зле, задето бе приписал такова неправилно отношение към литературата на човек, който може би просто се чувстваше неловко.

– Е, на нас ни хареса – каза Сейди.

– Как е фамилното ви име, Конъл? – попита писателят.

– Уолдрън.

Сали Руни (снимка: Патрик Болгър)

Писателят кимна. Взе чаша червено вино от масата и остави другите да продължат разговора си. По някаква причина, макар че най-сетне имаше възможност да си тръгне, Конъл се бавеше. Писателят отпи малко вино, после отново го погледна.

– Книгата ви ми хареса – каза Конъл.

– О, благодаря – отвърна писателят. – Ще дойдете ли в “Главата на елена” за по едно питие? Мисля, че всички са се упътили натам.

Тази вечер те останаха в „Главата на елена” до затварянето на заведението. Поспориха добронамерено за литературните четения, и макар че Конъл не говори много, писателят застана на негова страна, което го зарадва. По-късно той попита Конъл откъде е родом и Конъл каза „От Слайгоу, от едно градче, което се казва Кариклий”.

Писателят кимна.

– Да, знам го – каза той. – Там навремето имаше писта за боулинг, но вероятно вече я няма от години.

– Да – отвърна малко припряно Конъл. – Празнувах там един свой рожден ден, когато бях малък. На пистата за боулинг. Сега, естествено, вече я няма, както казахте.

Писателят отпи от своята бира и попита:

– Какво е мнението ви за „Тринити”, харесвате ли колежа?

Конъл погледна към Сейди, която седеше срещу него на масата и гривните й подрънкваха на китката й.

– Честно казано, малко ми е трудно да се приспособя – отвърна той.

Писателят кимна отново.

– Това може и да не е толкова лошо – каза той. – Може да ви помогне да напишете първата си книга.

Конъл се засмя и сведе поглед към скута си. Знаеше, че думите са казани на шега, но му беше приятна мисълта, че може би не страда напразно.

Знаеше, че много от хората, които се занимаваха с литература в колежа, приемаха книгите на първо място като средство, доказващо културното им ниво. Същата вечер в „Главата на елена”, когато някой спомена протестите срещу режима на строги икономии, Сейди вдигна високо ръце и каза:

– Никаква политика, моля!

Оказваше се, че първоначалната оценка, която Конъл бе направил на четенето, не е невярна. Това беше култура като класова проява, фетишизиране на литературата заради способността й да повежда образованите хора на фалшиви емоционални пътувания, за да могат те после да чувстват превъзходството си пред необразованите хора, за чиито емоционални пътувания им е било приятно да четат. Дори ако писателят сам по себе си е добър човек, дори ако книгата му действително съдържа прозрения, в крайна сметка всички книги се предлагаха на пазара като символи на обществено положение, и всички писатели участваха в някаква степен в този вид маркетинг. Вероятно това бе начинът, по който индустрията регистрираше печалби. Литературата в този вид, в който се представяше на тези публични четения, нямаше потенциала на форма на съпротива срещу каквото и да било. И все пак, когато Конъл се прибра у дома тази вечер, той препрочете някои бележки, които си бе вземал за нов разказ, и почувства как в тялото му запулсира познатата наслада, както когато гледаше съвършен гол, движението на светлината сред щумолящи листа, или дочуваше отделна музикална фраза от прозореца на преминаваща кола. Животът предлага такива радостни моменти въпреки всичко.

Снимка на публикацията: www.bamblingsofnaffy.com

[ + ]