Отворих „Нощта е също слънце“ на Божана Апостолова (изд. „Жанет 45“) точно след Свети Валентин и, съдейки по уводните думи на авторката, явно бях избрала най-подходящото време:
Имах нужда да напиша книга за любовта – онази голямата, истинската. Защото любовта ще липсва все повече в съвременното ни консуматорско общество. И го направих с любов, написах я със сърцето си.
Оказа се обаче, че това не е книга само за романтичната любов, но и за майчината любов.
Историята започва с Асен и съпругата му Силвия, които се опитват да градят кариери и семейство в първите години на Прехода. Образите им и ежедневната им борба за по-добър живот в една разклатена държава с несигурна икономика са познати на много от нас. Но, за разлика от други български автори, пишещи за близкото минало, Божана Апостолова не задълбава в политическия живот и в проблемите, а ги използва само за фон, на който да изпъкнат героите й.
В началото любовта на Асен и Силвия изглежда все така силна, издържала теста на първите няколко години, носеща вдъхновение и сигурност и за двамата. В отношенията им обаче зее отворена рана, която постепенно води до тяхната раздяла. Тук е моментът да спомена корицата на Христо Гочев, която успява да пресъздаде един от основните детайли на историята по красив и в същото време ненатрапчив начин.
Неочаквано за мен, именно Силвия слага край на брака им, и то по начин, който породи много въпроси. До края на книгата тя продължава да взема непонятни за мен решения и в същото време, с всяка глава, все повече ми напомняше на жените, с които и около които израснах. Готова на всичко, за да бъде детето й щастливо, тя прави безброй жертви, преглъща гордостта и умората и се превръща в идеализирания образ на майката, която са ни учили, че трябва да бъдем.
И тук се зароди първият ми конфликт с героинята. Възхищавам се на силата и всеотдайността, с които се грижи за детето си, но не разбирам лекотата, с която отказва да се бори за собственото си щастие. Преизпълнена с любов първо към съпруга си, след това към сина си, тя така и не отделя време да заобича себе си. Макар на няколко пъти да се опитва да отстоява правото си на лично време и пространство, макар в началото да се бунтува срещу общоприетите стандарти за майчинството, накрая животът я увлича и тя влиза в калъпа, наложен от обществото. А междувременно продължава да се самоизмъчва, отказвайки да даде втори шанс на връзката си с Асен, въпреки силната любов, която не спира да изпитва към него.
„Нощта е също слънце“ е първата книга на Божана Апостолова, която чета, и бързото преминаване през различни сцени, дни, години ми направи силно впечатление. От една страна, тази структура създава усещане за накъсаност на сюжета, но в същото време позволява на авторката да разкаже историята на цял един живот в 180 страници. Не ми допаднаха единствено кратките диалози, в които сякаш не се казва нищо съществено. Давам си сметка, че в някои моменти те са логично продължение на действието, но според мен правеха разговорите неестествени и ми липсваше пълнота в общуването между героите.
Романът не е от онези, които ни разтоварват и помагат да избягаме от реалността, защото всяка страница е пропита с нея. Познати са ни политическите и икономическите сътресения, изпълнените с болка изпращания и посрещания на летището, среднощните разговори по скайп, по време на които любимите хора ни се струват толкова близо… мираж, който изчезва с изгасването на екрана. В същото време авторката остава вярна на уводните си думи – книгата наистина е изпълнен с любов до самия си край. И въпреки несъгласията ми със Силвия, въпреки бунта ми срещу действията й, все още не мога да се отърся от чувствата, които „Нощта е също слънце“ събуди в мен.
За кратко романът обръща внимание и на Асен и неговия път, но в центъра на историята е Силвия и именно нейните избори ме разтърсиха. В духа на Седмицата на жените в българската литература нямаше как да не се замисля за образа на жената, която тя въплъщава. Не мога да приема лекотата, с която се отказва от себе си и заживява за другите – за мен това е белег на изкривените и остарели разбирания за „жертвоготовната и всеотдайна съпруга и майка“. Факт е обаче, че много от жените около мен са отгледани и живеят по този начин и това не ги прави по-малко прекрасни и силни личности. Само се надявам този начин на живот да ги прави и щастливи.
Може би историята на Силвия ще ни даде друга гледна точка към различните измерения на любовта и ролята на жената. А може би просто ще ни накара да се обадим на майка си и да й кажем, че я обичаме. При всички случаи, „Нощта е също слънце“ е едно приятно четиво, което може да разтворим и след Осми март, без повод. Всъщност и обаждането може да направим без повод… с много обич и от сърце. Честит празник!
