fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

БлоговеМнения

Обречените двойки в българската литература, или защо любовта им е невъзможна

5 мин.

Дълго време мислих дали тази тема не е прекалено изтъркана, упреквах се в ненужна сантименталност и си казвах: „стига с тая любов, бе момиче, няма ли славна история и сърцераздирателно минало в българските романи, за което да пишеш!“. 

Светът всеки ден разказва своите истории за любовта и войната, а литературата няма друг избор освен да го последва. Струва ми се, че така е било открай време. Та коя съм аз да се противопоставям на света и на литературата?!

Истина е, че все ми се чете и пише за любовта – във всичките й форми, необяснимости и превъплъщения. Защо? Защото любовта е като вярата – не може да я докажеш, не можеш да я наложиш, нито можеш да си сигурен в нея, но знаеш, че е истина единствено когато я усещаш.

Няма да учудя никого, ако кажа, че сред най-скъпите ми творби на български писатели са книги за голяма любов, в които се чува ехото на войната.

Парадоксално е, но въпреки сантименталността ми, аз не търся съвършените двойки, които заживяват щастливо до края на дните си. Впечатляват ме противоречивите човешки характери, сблъсъкът на добро и зло, неотменното влияние на външния свят, и колкото по-невъзможна, обречена и сърцекъсаща е любовта, толкова по-добре.

ivo i elizaКато че ли е правило в най-добре разказаните истории да има една двойка, която няма как да не се събере, но също е невъзможно връзката между тях да се съхрани. Това е може би един трагизъм, в основата на самия живот, който писателите изразяват, като не позволяват по-трайно щастие. Сякаш със съдбата на героите си ни казват: „дори да си го представяш красиво, не забравяй, че в реалността нищо не е просто и всички сме обречени“.

Любовта може да се намери на най-неочакваното място, без подкрепата на логика или приемливост. Без да се интересува от времето и другите, без да я е грижа за последствията, защото тя е сила, срещу която е невъзможно да се бориш. Такава – прекрасна, необяснима и саморазрушителна, е любовта на Лиза и Иво от повестта на Емилиян Станев „Крадецът на праскови“.

Той е сръбски военнопленник, а тя е съпруга на български полковник. Връзката между тях изглежда не невъзможна, а направо абсурдна. Но в любовта наистина няма разум и ако писателят подреди обстоятелствата и създаде правдоподобни образи, резултатът ще бъде една от най-красивите и тъжни любовни истории. И е.

Лиза е толкова дълбоко нещастна и наранена, умъртвена отвътре, а Иво е толкова пленителен и необикновен, появил се като спасение… Те няма как да не се срещнат, защото цял живот са се търсили. Няма как да не се съживят чрез безразсъдната си страст и прекрачването на всички граници. Но също няма как да останат заедно… А ние дълго време след като затворим последната страница, ще се питаме – коя смърт е по-страшна физическата или духовната?

С любовната двойка от „Чифликът край границата“ Йордан Йовков свързва двама души от различни nonaсветове. Нона и Галчев са двете противоположности на едно цяло, които искат, но не могат да бъдат заедно, защото логиката не им позволява да осъществят желанието си.

Нона е хаотична, неуравновесена и хипнотизираща. Тя постоянно търси помирение в себе си и сякаш го намира в Галчев, който е естествен, спокоен, единен в мислите и действията си. Но нейното вътрешно спокойствие устоява като че ли само за миг като нежна ласка и като най-свидна целувка.

Любовта им е невъзможна, защото двамата са жертви и на самите себе си, и на обективните обстоятелства, които в крайна сметка ги подчиняват.

„Нощем с белите коне“ е дълбоко философски роман за човешката взаимност и самота; за връзката между поколенията и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата и ограничеността на разума; за неутолимия копнеж към щастие и за смъртта, с която е ограничен всеки човешки порив.

noshtem s belite koneВ центъра на сюжета е поставен академик Урумов – около 65-годишен мъж, с високо обществено положение, но дълбоко нещастен в личния си живот. И понеже “няма смешна обич на тоя свят, има грешна обич, има нещастна обич, има истинска или въображаема и всяка от тях е едно от малките чудеса на живота” на него не му е отказана възможността да срещне човек, в който да пожелае да се влюби.

Постепенно в разказа се формират две двойки: младите и глупави Александър и Криста и зрелите Урумов и Мария. Две двойки, които не могат да съществуват едновременно. И някак естествено връзката между вуйчото на Сашо и майката на Криста е изтласкана и задушена. Дори да е ценна и да им носи топлина и спокойствие, родителите избират да жертват себе си за бъдещото (евентуално) щастие на децата си. Въпросът не е дали от саможертвата им има нужда, те по-скоро действат по инстинкт, който дава втори шанс на младата любов и на новия живот.