Денят е хладен и дъждовен. Разтяга се като локум в безкрайната продължителност на нищо-не-правенето. Леко отегчителен, но носещ в себе си обещание за слънце. Дори за лято. Умът блуждае без задачи, без тягостно завъртане около една и съща ос на ежедневието.
Из хаотичните ми мисли изплува образът на Истанбул – такъв, какъвто го познавам и обичам, с мириса на риба и източни подправки, “Истиклял” – раят на пешеходците, “Музеят на невинността”, музиката, опасните улички, чашките с чай, разнасяни на поднос от врата на врата… Огромен звяр, легнал на два бряга, неспирно боботещ в недрата си.“Таксим”, парка “Гези”, металните полицейски чудовища, бълващи струи вода, кристалният призив на мюезина, пронизващ ранното утро, и още хиляди неща, които още не съм открила.
Към представата ми за Истанбул се прибавя една фигура. В полумрака не се различават особени черти. Поизносено палто, върви с лека стъпка. Тук-таме се слива със сенките по тъмните ъгли. Това е бозаджията Мевлют, чийто живот се движи по някаква паралелна линия във все по-ускоряващия се ритъм на града. Заедно с гюмовете боза носи вътрешното си разбиране за щастие. Грижливо и без да бърза, рисува своята карта на Истанбул. Винаги ще е там. Мога да го срещна всеки път, да го извикам в мислите си.
…странност на ума – усещане, че чужди са ми мястото и времето, в което съм.
Този цитат на поета Уърдсуърт открива романа и задава особеното състояние, в което пребивава Мевлют. В продължение на впечатляващ период от време (1969-2012) той става свидетел на шеметното израстване на модерния мегаполис от пазвата на стария град. Около него кипи трескава битка за парчета земя, за издигане в обществото, за отчаяно закрепване към снагата на великана с надежда за мимолетен отдих до следващия напън.
Мевлют е вечният губещ, момчето, което все отказва да разбере формулата на успеха. Дори открадва другата сестра, не тази, към която е адресирал любовните си писма. Но той сякаш притежава алхимично познание, чрез което превръща привидните провали в щастие. Живее без очаквания, посреща дните такива, каквито са, запазвайки любопитството си – почти детския интерес – към случващото се.
Сещам се за друг подобен герой – Стоунър на Джон Уилямс, чиято “вродена добротел” му помага да преплува през един нерадостен, външно неуспешен живот. Но при Стоунър има тихо геройство, изстрадан морален стоицизъм, а Мевлют не е нещастен. Напротив – на моменти сърцето му прелива от блаженство заради онова, което му е дадено. Стоунър намира убежище в академичното знание. Мевлют следва пътищата на сърцето си.
За мен “Странност на ума” (изд. „Еднорог“) е поредното потвърждение колко е голям Орхан Памук. Със своето характерно спокойно темпо и в продължение на 650 страници той не се притеснява да разкаже история, която няма нужда да бързаш да прочетеш. Не се притеснява да пише отново и отново за любимия си Истанбул. Резултатът – огромен, мащабен роман, истинска хроника на града. Един поглед върху родовото дърво и хронологията е достатъчен, за да разсее илюзията, че в тази книга нищо не се случва.
Тук са всички важни политически, обществени и културни събития между 1969 и 2012 година – без тълкуване, без тежнение в една или друга посока, но и без премълчаване. А когато става дума за убийството на арменския журналист Хрант Динк и за геноцида срещу арменците, това значи много. Ще намерим още Ататюрк, положението на жените, религията, национализма. Без показна обществена ангажираност, а като част от личната история, в която идентичностите на града и човека сякаш се сливат в едно. Когато разходката по улиците е всъщност бродене из пътищата на собствения ум, неспирен разговор със самия себе си.
Красиво би било да поставя точката тук, но няма да е справедливо да спестя добрите думи към издателство „Еднорог“, което в продължение на много години остава вярно на Орхан Памук и мисията си да довежда творчеството му до българските читатели.
Трябва също да си призная, че имам литературна обсесия за този писател – един от най-любимите ми, и съм влюбена в преводите на Розия Самуилова, заради която неведнъж съм купувала българските издания на романи, вече прочетени в английски превод. Те носят една особена интимност заради географската близост на двата езика и сигурно съм пристрастна, но не мога да си ги представя по-хубаво преведени на друг език.
Прочетете още прекрасни ревюта за книгата на Христо Блажев и Любов Петрова в „Книголандия“, както и откъс от романа.
