Упоритостта е думата, която най-точно описва исландците, пише преводачката Светла Стоянова в предговора към българското издание на „Островът“ от Сигридюр Хагалин Бьорнсдотир. Скоро романът ще излезе с логото на издателство ICU, а преди срещата с него ви предлагаме да прочетете този личен и увлекателен текст, който разказва не само за авторката и книгата, но и за самата Исландия – мястото, без което „Островът“ не би могъл да съществува.
С лъчезарната исландска писателка Сигридюр Хагалин Бьорнсдотир се срещнах за първи път на представянето на последния ѝ роман. Тя не е само писател, а репортер и водещ в Националната телевизия, често разговаря с политици, общественици и хора, които определят дневния ред на страната, и нерядко посещава и Исландския университет, където разговаря със студенти за литература, журналистика и за отговорността на публичното слово. Може би именно затова романът „Островът“ е толкова убедителен, когато задава въпроса какво би се случило, ако една островна държава внезапно остане сама.
Исландия е малко общество насред океана, зависещо от връзките си със света, но същевременно свикнало да разчита най-вече на себе си и което продължава да живее в съзнанието за собствената си уязвимост. Населението днес е малко под 400 000 души, а всички жители на острова от заселването му през 9. век досега, съставляват общо не повече от милион души. Никога преди страната не е била толкова многолюдна и в момента една пета от жителите са с чуждестранен произход. Площта на острова е приблизително колкото територията на България, но едва един процент от земята е обработваема. Почти цялото електричество днес се произвежда от възобновяеми източници – геотермална и водна енергия, а Исландия е сред държавите с най-високо производство на електроенергия на глава от населението в света. Благодарение на геотермалната енергия има изключително много оранжерии, където се отглеждат домати, краставици, чушки и други култури, дори цветя, които до преди няколко десетилетия са изглеждали немислими. Освен с енергия и горещи извори, някои исландци могат да се похвалят с цели водопади, каньони или дори вулканични кратери в задния си двор. Същевременно природата непрекъснато напомня, че човекът е само временен гост тук. Океанът, ледниците, периодичните изригвания и суровият климат напомнят, че не всичко е окончателно овладяно.
Но Исландия не е само природата си. Това е една от най-старите демокрации в света и днес е с един от най-високите стандарти на живот в света – разполага със стабилни институции, високообразована работна сила, ниски нива на корупция, силно развита демократична култура и избирателна активност. Няма армия, но доброволните спасителни екипи са сред най-уважаваните обществени организации. В романа те придобиват по-мрачна роля, но в действителност именно тези доброволци ежедневно помагат при природни бедствия, издирвания и аварии, често в тежки и екстремни условия из цялата страна.
Почти всички места, упоменати в книгата, са реално съществуващи. Концертната зала „Харпа“ е сред най-забележителните сгради в страната. Проектирана от датския архитект Хенинг Ларсен в сътрудничество с исландско-датския дизайнер Оулавюр Елиасон, тя е дом на Исландския симфоничен оркестър. Докато превеждах книгата, имах възможността да слушам концерти там и неволно си представях сцените, които вече бях превела. Стъклената фасада до пристанището отразява небето, водата и непрестанно променящата се светлина. Трудно е за вярване, но по време на финансовата криза през 2008–2011 г. залата е била на косъм да не бъде завършена заради липсата на средства. Днес тя продължава да събира музиканти от цял свят и е символ на упоритостта да се инвестира в култура, дори и по време на криза.
Според мен именно упоритостта е думата, която най-точно описва исландците. Историята им е сага за непрекъснатото оцеляване – векове наред животът е бил тежък, а природата – безмилостна. След изригването на вулкана Лаки през 18. век гладът едва не обезлюдява острова – три четвърти от добитъка измира, както и част от хората и като крайна мярка се обсъжда преселването на останалата част от населението. Въпреки това те остават и същинският културно-икономически подем идва през 20. век. От овцевъди и рибари исландците се превръщат в разнообразния народ, който са днес, все още горди от своето минало, сила и вековна устойчивост на духа.
Освен миналото, има и други детайли, които са ключови за поддържането на духа и понякога те могат да минат почти незабелязано. През месец май на острова долита вестителят на лятото – златистият дъждосвирец, чиято поява неизменно влиза дори в новините и хората се радват, когато сами съзрат първия дъждосвирец за годината или чуят неговото специфично писукане. Той носи обещанието, че светлината се завръща, времето се оправя и дните се удължават. В романа обаче птицата така и не идва, а нейното мълчаливо отсъствие подсказва, че скъсването на връзката едва ли е ограничено само до острова…
През годините имах щастието да опозная Исландия, и колкото повече го правех, толкова по-малко я възприемах като екзотична. Започнах да я виждам като място, на което хората са се научили да живеят с несигурността, без да губят доверието си един в друг и без да престават да гледат напред. Затова „Островът“ не е роман за края на света, а разказ за обществото и за отговорността на изборите, които правим, когато светът внезапно се промени.
Светла Стоянова е скандинавист и млад преводач. Изучавала е исландски език с държавна стипендия от Исландия и е завършила магистратура с превод от скандинавски езици. От малка е заобиколена от книги, говори пет езика и е пряк свидетел на преводаческата дейност у дома. През последните години пребивава основно около Полярния кръг и вярва, че потапянето в културата и природата на страната влияе положително на предаването на северните особености и светоглед. Живяла в градче на края на исландски фиорд, както и в малко инуитско село, прекосявала е 200 км пеша сред дивата Гренландия, работила е в труднодостъпна исландска хижа, ловила е риба от заледено норвежко езеро, а скоро ще отиде отново в Свалбард на 1000 км от Северния полюс. Когато е в България, неколкократно взима участие в преводачески кошери на Къщата за литература и превод. Чете, пише и превежда на север, у нас и на път, обича да се среща с хората и да събира истории от местата, които посещава, част от тях описва, а други превежда. Сред исландските автори харесва Сьоун, Ойдур Ава Олафсдотир, Андри Снайр Магнасон, Йон Калман Стефансон… Смята, че имаме какво да научим от скандинавските народи, но и те от нас също. Случва се да развежда, както българи из севера, така и норвежци, датчани и исландци из България.
Очаквайте „Островът“ през август. Предварителни поръчки можете да правите в сайта на изд. ICU.
