fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

БиблиотекаОткъсиПроект 48Специални

„Долу Батко!“ Из „1984“ от Джордж Оруел

35 мин.

Един от най-важните романи в световната литература – „1984“ – e много специална книга за „Аз чета“ и поради една по-лична причина. С ревюто на Алекс Кръстев за нея през 2006 г. започва историята на сайта. През юли 2021-ва „Аз чета“ навършва 15 години и отбелязва рождения си ден с национална кампания за медийна грамотност, вдъхновена от романа на Джордж Оруел – „Проект 48“. Кампанията се провежда съвместно с Читалище.то и включва и преиздаването на класическата антиутопия в нов, съвременен превод на Борислав Стефанов. Това обаче не е просто поредното издание на Оруел. 10% от отпечатания тираж ще бъде дарен на училищни библиотеки в страната, а с приходите от продажби на изданието ще се финансира поредица от срещи и уроци по медийна грамотност – в училища (за ученици) и библиотеки (за ученици и възрастни). Можете да подкрепите „Проект 48“ тук. А предварителна поръчка на книгата можете да направите в Хермес и Ozone.bg.

1984

Първа част

I

Превод Борислав Стефанов

Беше светъл и студен априлски ден, а часовниците биеха тринайсет. Уинстън Смит, навел глава и сгушен в опит да се скрие от лютия вятър, бързо се пъхна през остъклените врати на блок Победа, макар и не достатъчно бързо, че да попречи на вихър хрупкав прах да влезе покрай него.

В коридора миришеше на варено зеле и стари черги. На стената в единия край беше залепен цветен плакат, твърде голям като за вътре. Изобразяваше просто едно грамадно лице, повече от метър широко – лице на мъж на около четиресет и пет, с дебел черен мустак и грубовато красиви черти. Уинстън се запъти към стълбите. Нямаше смисъл да пробва с асансьора. И в най-хубавите периоди работеше рядко, а сега токът беше спрян през светлата част на деня. Това беше част от икономиите при подготовката за Седмицата на омразата. Апартаментът беше чак на седмия етаж и Уинстън, който беше на трийсет и девет и имаше варикозна язва над десния глезен, се катереше бавно и на няколко пъти спря да си почине. Плакатът с огромното лице гледаше втренчено от стената на всяка площадка, точно срещу асансьора. Беше от онези рисунки, които са замислени така, че очите да те следват, когато преминаваш. Надписът отдолу гласеше: Батко те гледа.

В апартамента един плътен и топъл глас изчиташе списък с числа – нещо свързано с производството на чугун. Гласът идваше от правоъгълна метална плоча, на вид като потъмняло огледало, вградено в дясната стена. Уинстън завъртя едно копче и гласът позаглъхна, макар че думите още се разбираха. Звукът на уреда (наричаше се монитор) можеше да се намали, но не и да се изключи. Отиде до прозореца – дребен и хилав силует, на вид още по-слаботелесен заради синия гащеризон, който беше униформата на Партията. Косата му беше много светла, лицето – естествено червендалесто, кожата му – загрубяла от евтин сапун, тъпи бръснарски ножчета и студа на едва отминалата зима.

Светът отвън изглеждаше студен, дори през затворения прозорец. Долу на улицата вятърът завихряше праха и хартийките в малки спирали и въпреки грейналото слънце и яркосиньото небе, сякаш нищо нямаше цвят, освен плакатите, които бяха разлепени навсякъде. Лицето с черния мустак гледаше втренчено отвисоко на всеки по-голям ъгъл. Имаше един и на отсрещната фасада. „Батко те гледа“ пишеше отдолу, а тъмните очи се взираха дълбоко в тези на Уинстън. На нивото на улицата друг плакат, скъсан в единия ъгъл, плющеше на вятъра и ту скриваше, ту разкриваше думата АНСОЦ. В далечината един хеликоптер се плъзна между покривите, за момент увисна на място като тлъста муха, после зави и се устреми нанякъде. Това беше полицейски патрул, който надничаше през прозорците на хората. Обаче патрулите не бяха важни. Важна беше само Полицията на мислите.

Зад Уинстън гласът от монитора още нареждаше за чугуна и преизпълнението на деветия тригодишен план. Мониторът приемаше и в същото време предаваше. Долавяше всеки звук на Уинстън, по-силен от най-тихия шепот; освен това, докато беше в полезрението на металната плоча, не само го чуваха, а и го виждаха. Разбира се, нямаше как да разбереш дали някой те гледа точно в този момент. Можеше само да гадаеш колко често или по каква система Полицията на мислите се включва в нечий сигнал. Дори беше възможно постоянно да гледат всички. Във всеки случай можеха да се включат в сигнала ти, когато си решат. Трябваше да живееш (и живееше, заради навика, който става инстинкт) със съзнанието, че всеки звук, който издаваш, се слуша и освен ако е тъмно, всяко движение се разглежда.

Уинстън остана с гръб към монитора. Беше по-безопасно; макар че както му беше добре известно, дори един гръб можеше да издаде нещо. На километър оттук, над мрачния пейзаж, се извисяваше необятното бяло Министерството на истината – работното му място. Ето това, помисли си с някаква неясна антипатия, това е Лондон, главният град на Първа Писта, която беше третата най-населена провинция на Океания. Опита се да изрови някакъв детски спомен, който да му покаже дали Лондон винаги е бил точно такъв. Винаги ли ги е имало тези гледки с гниещи къщи от деветнайсети век, стените им подпрени с греди, за да не паднат, дупките в прозорците, закрити с картон, покривите – с гофрирана ламарина, а оградите на дворовете им – издути и увиснали на всички посоки? И бомбардираните зони, където прахолякът от мазилката се вихри във въздуха, а върбовката расте рехаво по купчините отломки; и местата, където бомбите са разчистили по-голяма площ и там са изникнали мизерни колонии от дървени къщички като курници? Но нямаше смисъл, не успя да си спомни – нищо не беше останало от детството му, освен поредица от ярко осветени живи картини без никакъв фон и като цяло неразбираеми.

Министерството на истината – или Миневер на новослов – беше поразително различно от всичко друго пред погледа му. Беше огромна пирамидална конструкция от искрящ бял бетон, която се извисяваше с тераса след тераса на триста метра височина. От мястото си Уинстън успяваше да разчете трите лозунга на Партията, изпъкващи с елегантни букви на бялата фасада:

ВОЙНАТА Е МИР
СВОБОДАТА Е РОБСТВО
НЕЗНАНИЕТО Е СИЛА

Казваха, че в Министерството на истината имало три хиляди стаи над земята и още толкова коридори отдолу. Имаше още само три други здания с подобен вид и размери, пръснати из Лондон. Такива великани бяха сред заобикалящите ги сгради, че от покрива на блок Победа можеше да видиш и четирите едновременно. В тях се намираха четирите министерства, между които беше разпределен целият апарат на управлението: Министерството на истината, което се занимаваше с новините, развлеченията, образованието и изкуствата; Министерството на мира, което се занимаваше с войната; Министерството на любовта, което налагаше закона и реда; и Министерството на благоденствието, което отговаряше за икономическите въпроси. Имената им на новослов: Миневер, Минемир, Минелюб, Минеблаг.

Министерството на любовта беше най-плашещото. Нямаше никакви прозорци. Уинстън никога не беше стъпвал вътре, не го беше доближавал и на половин километър. Там нямаше как да влезеш, освен по официална работа, и дори тогава трябваше да проникнеш през лабиринт от прегради от бодлива тел, стоманени врати и скрити картечни гнезда. Дори по улиците, водещи до външните огради, обикаляха пазачи с черни униформи, тежки палки и муцуни на горили.

Уинстън се обърна рязко, след като си придаде изражението на тих оптимизъм, което беше препоръчително да имаш, когато си с лице към монитора. Отиде в кухничката в другия край на стаята. Като си тръгна от министерството по това време, се лиши от обяда в стола, а осъзнаваше, че в кухничката няма храна, освен парче тъмен хляб, който трябваше да си запази за закуска утре. Свали от рафта бутилка безцветна течност с прост бял етикет с надпис ДЖИН ПОБЕДА. От нея лъхаше болнава, мазна миризма като на китайска оризова ракия. Уинстън си сипа почти цяла чаена чаша, подготви се психически за удара я изгълта като лекарство.

Лицето му почервеня на мига, а очите му се просълзиха. Това нещо беше като азотна киселина, още повече че като го глътнеш, беше все едно те халосват по тила с гумена бухалка. След момент обаче изгарящото усещане в корема му утихна и светът стана някак по-весел. Извади си цигара от смачкана кутия с надпис ЦИГАРИ ПОБЕДА и по невнимание я хвана с филтъра нагоре, при което тютюнът се изсипа на земята. Със следващата постигна по-голям успех. Върна се в хола и седна на една масичка отляво на монитора. От чекмеджето под масичката извади перодръжка, мастилница и дебела книга размер А4 с празни страници, червен гръб и корица с мраморна шарка.

По някаква причина мониторът в хола беше с необичайно разположение. Вместо да е поставен, както обикновено, на страничната стена, откъдето да може да обхване цялото помещение, той се намираше на по-дългата стена, срещу прозореца. До него имаше плитка ниша, в която Уинстън седеше сега; вероятно, когато са строили апартаментите, е била предназначена за място за библиотечка. Като седеше в нишата, и то по-навътре, Уинстън можеше да остане извън обхвата на монитора, поне що се отнася до виждането. Все още можеха да го чуят, разбира се, но докато седеше в сегашното си положение, не можеха да го видят. Отчасти тъкмо необичайното разпределение на стаята му беше подсказало онова, което се канеше да направи.

Подсказа му го и книгата, която току-що извади от чекмеджето. Беше особено красива. Гладката ѝ кремава хартия, малко пожълтяла от времето, беше от вид, който не се произвеждаше вече поне четиресет години. Но той се досещаше, че книгата е много по-стара. Видя я изложена на витрината на една малка, олющена вехтошарница в един беден квартал (вече не си спомняше кой точно) и веднага го обзе непреодолимото желание да я притежава. Партийните членове уж не трябваше да влизат в обикновените магазини (наричаше се „да търгуваш на свободния пазар“), но правилото не се спазваше стриктно, защото имаше разни неща като връзки за обувки или ножчета за бръснене, с които човек нямаше как да се снабди по друг начин. Тогава се огледа бързо, пъхна се вътре и си купи книгата за два долара и петдесет. По онова време не осъзнаваше да я иска с някаква конкретна цел. Пъхна я в куфарчето си и гузно си я отнесе вкъщи. Дори и да нямаше нищо написано, самото притежание беше достатъчно инкриминиращо.

Това, което се канеше да направи, беше да започне да си води дневник. Не беше незаконно (нищо не беше незаконно, тъй като вече нямаше закони), но ако го открият, беше направо сигурно, че ще го накажат със смърт или поне с двайсет и пет години в лагер за принудителен труд. Уинстън пъхна един писец в перодръжката и го засмука, за да махне мазното. Писалката беше архаичен инструмент, рядко се използваше дори за подписи, а той тайно и не особено лесно си беше купил такава, само защото чувстваше, че красивата кремава хартия заслужава върху нея да се пише с истински писец, а не да я драска химикалката. Всъщност не беше свикнал да пише на ръка. С изключение на някои много кратки бележки, обикновено всичко се диктуваше в гласписа, което, разбира се, беше невъзможно за настоящите му цели. Потопи писалката в мастилото и се поколеба за секунда. Нещо в червата му потрепери. Белязването на хартията беше решителното действие. С малки и недодялани букви написа:

4 април 1984 г.

Облегна се. Обзе го усещане за пълна безпомощност. За начало, изобщо не беше сигурен, че наистина е 1984-а. Трябва горе-долу това да е датата, понеже беше почти сигурен, че е на трийсет и девет, и смяташе, че е роден през 1944-а или 1945-а; но в днешно време беше възможно да се определи която и да е дата с по-голяма точност от година – две.

Изведнъж му хрумна да се зачуди – за кого пишеше този дневник? За бъдещето, за неродените. Умът му направи две кръгчета над съмнителната дата на страницата, след което се блъсна в новословската дума двумислие. За първи път му се разкри мащабът на това, което беше предприел. Как може да се общува с бъдещето? В същността си беше невъзможно. Или бъдещето ще прилича на настоящето, в който случай няма да го послуша, или ще бъде различно и трудностите му ще се окажат безсмислени.

Известно време поседя заблеян в хартията. Мониторът беше превключил на гръмка военна музика. Интересно как сякаш не просто изгуби способността да се изразява, но и забрави какво точно възнамеряваше да каже. Вече от няколко седмици се подготвяше за този момент и изобщо не му мина през ума, че ще е необходимо нещо друго, освен смелост. Самото писане щеше да е лесно. Трябваше просто да прехвърли на хартия непрекъснатия неспокоен монолог, който буквално от години се редеше в главата му. В момента обаче дори монологът беше пресъхнал. Още повече, че и варикозната му язва го засърбя непоносимо. Не смееше да я почеше, защото винаги, когато го правеше, тя се възпаляваше. Секундите си минаваха. Той не осъзнаваше нищо, освен празнотата на страницата пред него, сърбежа на кожата над глезена, гръмката музиката и лекото опиянение, причинено от джина.

Изведнъж започна да пише в искрена паника, като само отчасти осъзнаваше какво точно. Ситният му, но и детски почерк шареше нагоре-надолу по страницата, като първо се освободи от главните си букви, а накрая дори и от точките си:

4 април 1984 г. Снощи на кино. Само военни филми. Един много добър за пълен с бежанци кораб, бомбардиран някъде в Средиземно море. Публиката много се зарадва на кадрите на голям, грамаден дебелак, който се опитва да избяга от един хеликоптер. първо се вижда как плиска във водата като морска свиня, после се вижда през мерника на хеликоптера, после целият е надупчен и морето около него стана розово, а той потъна толкова внезапно, сякаш се напълни с вода през дупките. публиката крещя със смях, когато потъна. след това се видя спасителна лодка, пълна с деца, а над нея кръжи хеликоптер. имаше жена на средна възраст може би беше еврейка която седеше на носа с около тригодишно момченце на ръце. момченцето крещи от страх и крие глава между гърдите ѝ все едно се опитва направо да се зарови в нея а жената го прегръща и го утешава въпреки че и тя самата е посиняла от страх. през цялото време го прикрива колкото може сякаш си мисли че ръцете ѝ могат да спрат куршумите. след това хеликоптерът пусна 20 кг бомба между тях страховит блясък и лодката стана на трески. после имаше чудесен кадър на детска ръчичка която лети нагоре нагоре право нагоре във въздуха сигурно я е проследил хеликоптер с камера на носа и имаше много аплодисменти от партийните седалки но една жена долу в зоната на пролите изведнъж се хвана да вдига гюрултия и да вика че не бивало значи да го показват не пред децата значи не бивало може ли такова нещо пред децата докато полицията не я изведе изведе я сигурно нищо не са ѝ направили никой не се интересува какво казват пролите типична реакция на пролка такива като нея никога…

Уинстън спря да пише, донякъде защото се схвана болезнено. Не знаеше какво го накара да излее този поток от глупости. Но любопитното беше, че докато го правеше, един съвсем различен спомен се изясни в съзнанието му дотолкова, че се почувства все едно го записва. Сега осъзна, че тъкмо заради тази друга случка изведнъж реши днес да се прибере и да започне дневника.

Случи се сутринта в Министерството – ако за нещо толкова неясно може да се каже, че се случва.

Беше почти единайсет и в отдел Регистри, където работеше Уинстън, вече влачеха столовете от кабинките и ги струпваха в средата на залата, срещу големия монитор, в подготовка за Двете минути омраза. Уинстън тъкмо си сядаше на мястото на един от средните редове, когато в помещението неочаквано влязоха двама души, които му бяха познати на вид, но никога не бяха разговаряли. Единият беше момиче, с което често се разминаваше по коридорите. Не знаеше името ѝ, но знаеше, че работи в отдел Белетристика. Вероятно – тъй като понякога я виждаше с омазани ръце и да носи гаечен ключ – работеше като механик за някоя от машините за писане на романи. Беше смело на вид момиче на около двайсет и седем, с гъста тъмна коса, луничаво лице и бързи атлетични движения. Една тънка алена лента, символ на Младежката антисекс лига, беше навита няколко пъти около кръста на гащеризона ѝ, точно толкова стегнато, колкото да подчертае извивките на ханша ѝ. Стана му неприятна още от първия миг, когато я видя. И знаеше защо – защото имаше излъчване на хокейни игрища и студени душове, и групови походи, и цялостна образцовост. Почти всички жени му бяха неприятни, особено младите и хубавите. Тъкмо жените и най-вече младите винаги бяха най-тесногръдите привърженици на Партията, шпиони любители, папагали за всички лозунги и надушвачи на всичко неправоверно. Но конкретно това момиче му остави впечатлението, че е по-опасно от повечето. Веднъж, когато се разминаха в коридора, тя му хвърли бърз страничен поглед, който сякаш го прониза и за момент го изпълни с черен ужас. Дори му мина през ума, че тя може да е агент на Полицията на мислите. Да, това беше много малко вероятно. И все пак, когато тя беше някъде наблизо, той продължаваше да изпитва едно особено безпокойство, в което беше примесен и страх, и враждебност.

Другият човек беше мъж на име О’Брайън, член на Вътрешната партия и разположен на някакъв толкова важен и далечен пост, че Уинстън имаше само бегла представа за същността му. Насядалите хора утихнаха за момент, когато видяха приближаващия се черен гащеризон на член на Вътрешната партия. О’Брайън беше широкоплещест мъж с дебел врат и грубо, своенравно, свирепо лице. Въпреки страховития му външен вид, в маниера му имаше известен чар. Движението, с което наместваше очилата на носа си, беше причудливо обезоръжаващо… в известен неопределен смисъл и причудливо цивилизовано. Това беше жест, който (ако някой все още мислеше за такива неща) може би щеше да напомня на благородник от осемнайсети век, който ти подава кутийката си с енфие. Уинстън беше виждал О’Брайън може би десетина пъти за последните десетина години. Чувстваше се силно привлечен от него и не само защото беше заинтригуван от контраста между изтънчения маниер на О’Брайън и телосложението му на борец. Беше много повече заради тайничкото убеждение – а може би дори не убеждение, а просто надежда – че политическото правоверие на О’Брайън не е безупречно. Нещо в изражението му неустоимо подсказваше това. А пък може би на лицето му не е било изписано неправоверие, а просто интелигентност. Но във всеки случай имаше вида на човек, с когото можеш да разговаряш, ако по някакъв начин успееш да подлъжеш монитора и да останеш насаме с него. Уинстън не беше положил и най-малкото усилие да потвърди това предположение; наистина нямаше как да стане. В този момент О’Брайън хвърли поглед към ръчния си часовник, видя, че е почти единайсет и изглежда реши да остане в Реготдела, докато не приключат Двете минути омраза. Зае един стол на същия ред като Уинстън, на няколко места от него. Между тях седеше една дребна жена с пясъчноруса коса, която работеше в съседната кабинка до Уинстън. Момичето с тъмната коса седеше точно отзад.

В следващия миг от големия монитор в края на стаята изригна едно отвратително остро стържене като от някаква чудовищна машина, работеща без масло. Това беше шум, от който ти изтръпват зъбите и ти настръхват космите на врата. Омразата започна.

Както обикновено, на екрана светна лицето на Емануел Голдщайн, Врагът на народа. Някои сред публиката го освиркаха. Дребната пясъчноруса жена изпищя със смес от страх и отвращение. Голдщайн беше ренегатът и изменник, който някога, много отдавна (никой не помнеше точно колко отдавна), бил едно от водещите лица в Партията, почти равен на самия Батко, а след това се захванал с контрареволюционна дейност, бил осъден на смърт, но мистериозно избягал и изчезнал. Програмата на Двете минути омраза варираше от ден на ден, но нямаше случай, в който Голдщайн да не е в главната роля. Той беше изначалният предател, най-ранният осквернител на чистотата на Партията. Всички следващи престъпления срещу Партията, всички предателства, всички саботажи, ереси и отклонения произлизаха директно от неговото учение. Той все още беше жив, кой знае къде, и кроеше заговорите си – може би някъде отвъд морето, под закрилата на чужденците, които му плащат; или дори – според слухове, които се носеха понякога – в някакво скривалище в самата Океания.

Диафрагмата на Уинстън се беше свила. Така и не можеше да погледне лицето на Голдщайн без болезнена смесица от чувства. Беше изпито еврейско лице, с огромен рошав ореол от бяла коса и козя брадичка – умно лице, но и някак в същността си окаяно, с някаква сенилна глуповатост в дългия тънък нос, на чийто край бяха кацнали чифт очила. Приличаше на лицето на овца, а и в гласа имаше нещо овче. Голдщайн изнасяше обичайната си жлъчна атака срещу доктрините на Партията – толкова преувеличена и извратена, че и някое дете можеше да прозре през нея, но пък и точно толкова правдоподобна, че да те изпълни с тревожното усещане, че другите хора, които не са толкова здравомислещи като теб, може и да се вслушат в нея. Псуваше Батко, отхвърляше диктатурата на Партията, настояваше за незабавното сключване на мир с Евразия, проповядваше за свобода на словото, свобода на печата, свобода на събранията, свобода на мисълта, вайкаше се истерично как революцията била предадена… и всичко това в скоростна, многосричкова реч, която беше нещо като пародия на редовния стил на партийните оратори и дори съдържаше новословски думи – даже повече новословски думи, отколкото който и да е партиен член обикновено използва в реалния живот. И през цялото време, да не би някой да се усъмни в реалността, която престорените дрънканици на Голдщайн прикриваха, зад главата му на монитора маршируваха безкрайните колони на евразийската армия – ред след ред здрави момчета с безизразни азиатски лица, който изплуваха на преден план и пак изчезваха, заменени от други, съвсем същите. Глухият, ритмичен тропот на войнишките ботуши беше фон за блеещия глас на Голдщайн.

Още в първите трийсет секунди на Омразата половината хора в помещението вече изригваха в неконтролируеми яростни възклицания. Самодоволното овче лице на екрана и ужасяващата мощ на евразийската армия зад него бяха непоносими; освен това видът или дори мисълта за Голдщайн автоматично пораждаше страх и гняв. Той беше по-редовен обект на омраза от Евразия или Естазия, тъй като когато Океания беше във война с една от тези сили, обикновено беше в мир с другата. Странното обаче беше как въпреки че Голдщайн беше мразен и презрян от всички, въпреки че по хиляда пъти на ден, всеки ден, по трибуните и по монитора, по вестници и книги опровергаваха теориите му, разбиваха ги, осмиваха ги, разкриваха на народа какви жалки боклуци са… въпреки всичко това, влиянието му сякаш никога не отслабваше. Винаги имаше нови лековерници, които чакат да ги съблазни. Не минаваше и ден без мислицията да разобличи разни шпиони и саботьори, действащи по негови указания. Той командваше огромна армия в сенките, подземна мрежа от заговорници, посветена на това да събори държавата. Уж се казвала Братството. Нашепваха се и истории за една ужасна книга, сборник с всичките му ереси, написан от Голдщайн и разпространяван нелегално тук-там. Книгата нямаше заглавие. Ако изобщо я споменаваха, хората я наричаха просто книгата. Но за такива неща човек научаваше само от съмнителни слухове. Братството и книгата бяха тема, която никой обикновен партиен член не би споменал, ако има как да я избегне.

Във втората си минута Омразата прерасна в буйство. Хората подскачаха на място и крещяха с пълно гърло в опит да заглушат влудяващия блеещ глас, който се носеше от екрана. Дребната жена с пясъчнорусата коса придоби ярко розов цвят, а устата ѝ се отваряше и затваряше като риба на сухо. Дори едрото лице на О’Брайън беше зачервено. Той седеше с изправен гръб на стола си, здравите му гърди се издуваха и трепереха, сякаш се беше опълчил на връхлитаща го вълна. Тъмнокосото момиче зад Уинстън крещеше „Свиня! Свиня! Свиня!“ и изведнъж грабна един тежък новословски речник и го метна по екрана. Той удари Голдщайн по носа и отскочи; гласът продължаваше неумолимо. В момент на прояснение Уинстън откри, че вика заедно с другите и силно удря с пета по пръчката на стола си. Ужасното в Двете минути омраза не беше, че си длъжен да си играеш ролята, а че не можеш да се въздържиш и се включваш. Още в първите трийсет секунди всякакви преструвки ставаха ненужни. Все едно някакъв противен захлас на страх и отмъстителност, на желание да убиваш, да изтезаваш, да размазваш лица с боен чук, се вливаше в хората като ток и те караше да се блещиш и да крещиш като побъркан, дори и да не искаш. И въпреки това яростта, която изпитваше, беше една абстрактна емоция без посока, която можеше да се прехвърля от един обект към друг като пламък на горелка. Така в един момент омразата на Уинстън изобщо не беше насочена срещу Голдщайн, а напротив, срещу Батко, Партията и Полицията на мислите; и в такива моменти съчувстваше на самотния, осмян еретик на екрана, единствен пазител на истината и разума в свят на лъжи. А пък в следващия момент се сливаше с хората наоколо и всичко, което се говореше за Голдщайн, му се струваше истина. В тези мигове тайната му ненавист към Батко се превръщаше в обожание, а Батко като че ли се извисяваше като непобедим, безстрашен защитник, застанал като скала срещу азиатските орди, а Голдщайн, напук на изолацията си, безпомощността си и съмненията, които витаеха около самото му съществуване, приличаше на някой злокобен факир, който е способен само със силата на гласа си да срути структурата на цивилизацията.

На моменти дори беше възможно да прехвърлиш омразата си насам или натам като съзнателно действие. Изведнъж, с онова яростно усилие, с което откъсваш глава от възглавницата при някой кошмар, Уинстън успя да пренасочи омразата си от лицето на екрана към тъмнокосото момиче отзад. Пъстри и красиви халюцинации препускаха в мислите му. Щеше да я шиба до смърт с гумена палка. Щеше да я върже гола за кол и да я надупчи със стрели като свети Себастиан. Щеше да я похити и да ѝ пререже гърлото в сюблимния момент. Освен това по-добре от преди осъзна защо я мрази. Мразеше я, защото беше млада и хубава, и безсексуална, защото искаше да си легне с нея, а никога нямаше да го направи, защото около сладката ѝ гъвкава талия, която сякаш те молеше да я обхванеш с ръка, беше само ненавистният ален шал, агресивният символ на целомъдрието.

Омразата достигна сюблимния момент. Гласът на Голдщайн наистина се беше превърнал в овче блеене и за момент лицето се промени в това на овца. Тогава овчето лице се претопи в огромен и ужасен евразийски войник, който като че ли настъпваше с гърмящия си автомат и все едно изскочи от повърхността на екрана, та някои от хората в предния ред наистина се дръпнаха назад на столовете си. Но в същия момент и с дълбока въздишка на облекчение от всички, враждебната фигура се претопи в лицето на Батко – с черен мустак и черна коса, изпълнен с мощ и тайнствено спокойствие, и толкова огромен, че почти изпълни екрана. Никой не чуваше какво говори Батко. Бяха само няколко окуражителни думи, от онези, които се говорят в глъчката на битката и не се различават поотделно, но възвръщат увереността с факта, че са били изречени. Тогава лицето на Батко пак избледня и изчезна, а на негово място изпъкнаха трите лозунга на Партията с удебелени главни букви:

ВОЙНАТА Е МИР
СВОБОДАТА Е РОБСТВО
НЕЗНАНИЕТО Е СИЛА

Лицето на Батко сякаш се задържа няколко секунди на екрана – като че ли отпечатъкът, който беше оставило в очите им, беше твърде ярък, че да се изтрие веднага. Дребната пясъчноруса жена се беше хвърлила напред, през облегалката на предния стол. Трепетно ломотеше нещо, което звучеше като „Моят спасител!“ и протягаше ръце към екрана. После зарови лице в дланите си. Очевидно изричаше молитва.

В този момент цялата група подхвана дълбок, бавен и ритмичен напев – „Бат-ко!… Бат-ко!… Бат-ко!“ , отново и отново, много бавно, с дълга пауза между „Бат“ и „ко“ – тежък, ломотещ звук, някак си причудливо дивашки, в чийто фон човек сякаш дочуваше тропота на боси крака и тупкането на барабани. Продължиха така сигурно трийсетина секунди. Това беше рефрен, който често се чуваше в моменти на непреодолима емоция. Донякъде беше нещо като химн за мъдростта и величието на Батко, но още повече беше акт на самохипноза, умишлено сподавяне на съзнанието чрез ритмичен шум. Вътрешностите на Уинстън сякаш изстинаха. В Двете минути омраза той не можеше да не се включи в общата полуда, но това подчовешко скандиране „Бат-ко!… Бат-ко!“ винаги го изпълваше с ужас. Разбира се, че скандираше с останалите – няма как иначе. Да прикриеш чувствата си, да контролираш изражението си, да правиш каквото правят всички – това беше инстинктивна реакция. Но имаше интервал от няколко секунди, през които изразеното в очите му потенциално можеше да го е предало. И точно в този момент се случи важното нещо… ако наистина се беше случило.

За момент срещна погледа на О’Брайън. Той се беше изправил. Беше си свалил очилата и тъкмо ги нагласяше обратно на носа си с характерния си жест. Но имаше част от секундата, в която очите им се срещнаха и във времето, в което това се случи, Уинстън узна – да, узна! – че О’Брайън си мисли същото като него. Предадоха си несъмнено послание. Все едно умовете им се бяха отворили и мислите преливаха от единия в другия през очите им. Като че ли О’Брайън му казваше: „С теб съм. Знам точно какво изпитваш. Знам всичко за презрението ти, омразата ти, отвращението ти. Но не се притеснявай, на твоя страна съм!“ И тогава блясъкът на познанието изчезна, а изражението на О’Брайън стана толкова неразгадаемо, колкото и на всички останали.

Това беше всичко, а той вече не беше сигурен дали се е случило. Такива случки никога нямаха продължение. Единственото, което правеха, беше да поддържат жива вярата му или надеждата, че и други освен него са врагове на Партията. Може би слуховете за огромните и потайни мрежи от заговорници все пак бяха верни – може би Братството наистина съществуваше! Въпреки безкрайните арести, признания и екзекуции, нямаше как да си сигурен, че Братството не е просто мит. Някои дни Уинстън вярваше в него, други – не. Нямаше доказателства, само краткотрайни погледи, които можеше да значат всичко или нищо – късчета от дочут разговор, бледи драсканици по стените в тоалетните… дори веднъж, когато се срещнаха двама непознати, едно малко движение на ръцете, което като че ли можеше да е сигнал за разпознаване. Само догадки – беше много вероятно да си е въобразил всичко. Върна се в кабинката си без да погледне О’Брайън втори път. И през ум не му минаваше да продължат краткия си контакт. Щеше да е невъобразимо опасно, дори и да знаеше как точно да го постигне. За секунда, за две секунди си размениха един двусмислен поглед и нищо повече. Но дори и това беше запомнящо се събитие в заключената самота, в която човек трябваше да живее.

Уинстън се сепна и се поизправи. Оригна се звучно. Джинът в стомаха му се надигаше.

Отново съсредоточи погледа си на страницата. Откри, че докато седеше и размишляваше безпомощно, беше и писал, като че ли автоматично. И не със същия ситен и изкривен почерк като преди. Писалката му се беше плъзгала сластно по гладката хартия и беше изписала с големи и подредени главни букви:

ДОЛУ БАТКО
ДОЛУ БАТКО
ДОЛУ БАТКО
ДОЛУ БАТКО
ДОЛУ БАТКО

отново и отново, запълвайки половин страница.

Не можеше да не изпита тръпка на паника. Което беше нелепо, понеже изписването на тези конкретни думи не беше по-опасно от първоначалния акт на започването на дневника; но за момент се изкуши да откъсне опетнените страници и да зареже цялото начинание.

Обаче не го направи, защото знаеше, че е безсмислено. Нямаше значение дали ще напише ДОЛУ БАТКО или ще се въздържи да го напише. Нямаше значение дали ще продължи с дневника, или няма да продължи. Полицията на мислите пак щеше да го пипне. Беше извършил – и пак щеше да е извършил, дори и писалката да не беше докоснала хартията – главното престъпление, което съдържаше всички останали в себе си. Наричаха го мистъпление. Мистъплението не беше нещо, което можеш да криеш вечно. Можеш да се измъкваш известно време, дори с години, но рано или късно все ще те пипнат.

Винаги през нощта… арестите неизменно ставаха през нощта. Рязко събуждане, груба ръка разтърсва рамото ти, ослепителни фенерчета, кръг от сурови лица около леглото. В почти всички случаи ставаше без съдебен процес, без доклад за ареста. Хората просто изчезваха, винаги през нощта. Името ти се заличаваше от регистрите, всеки запис на всичко, което някога си правил, се изтриваше, някогашното ти съществуване се отричаше и се забравяше. Премахваха те, унищожаваха те… обикновено се казваше, че те изпаряват.

За момент го обзе някаква истерия. Започна да пише с прибързани и разхвърляни драсканици:

ще ме гръмнат все ми е тая ще ме застрелят в тила все ми е тая долу батко винаги застрелват в тила все ми е тая долу батко…

Облегна се в стола леко засрамен и остави писалката. В следващия момент подскочи стреснат. На вратата се чукаше.

Вече! Застина като мишка с празната надежда, че който и да е, може да се откаже след първия опит. Но не, чукането се повтори. Най-лошото щеше да е да се забави. Сърцето му биеше като барабан, но лицето му, по отдавнашен навик, вероятно беше безизразно. Стана и пристъпи тежко към вратата.

* Публикуваната тук първа глава от книгата не е минала редакция.

Можете да подкрепите „Проект 48“ в platformata.bg, разгледайте и сайта на проекта project48.net. А предварителна поръчка на книгата можете да направите в Ozone.bg.

Прочетете още:

„Аз чета“ отбелязва годишнина с проект за медийна грамотност, вдъхновен от Оруел
Как да различа фалшивите новини от истинските?
5 прости правила при четенето на новини
Милена Ташева: „Не се паникьосвайте!“ и подкрепете „Проект 48“
Разкритие от миналото – Дейвид Боуи щял да адаптира „1984“ за телевизионния екран
„1984“ ни се размина. Вървим към „Прекрасен нов свят“
Как четеш: Борислав Стефанов
„1984“ – тоталитаризъм в най-чист вид