fb
Ревюта

„Пълно объркване“ или пълно осмиване от Петър Софрониев

3 мин.

palno-obarkvaneКратките разкази в „Пълно объркване“ от Петър Софрониев са социална сатира на бита ни. Лека и свежа доза интелигентен хумор, който всеки трябва да си причини.

Започнах да чета разказите в метрото, а след това продължих в рейса по пътя към Младост 4 – винаги унищожително дълъг, откъдето и да тръгнеш. Разказите в „Пълно объркване“ са онова, което ти липсва, докато пътуваш: кратки, но същевременно събиращи в себе си цели вселени. Позволяват ти да започнеш и свършиш една цяла история в рамките на 2-3 спирки. Героите са толкова пълнокръвни, че през цялото време имаш усещането, че ги познаваш или че си ги срещал някъде.

Петър Софрониев успява да ни разкаже за онези микросветове, които съществуват някъде там, зад някой светещ прозорец. Светове, за които не сме свикнали да мислим, особено, ако се смятаме за модерни градски хора. Е, тук има всякакви образи и независимо от „географията им“ те са част от бита и ежедневието ни. Почти на една ръка разстояние. Истории, граничещи с абсурда. Такива, които ще ни разсмеят до сълзи и накрая няма да сме сигурни дали сълзите са от хубаво или пък от друго.

За първи път чета разкази, които толкова добре са уловили жанра dramedy (от англ. обединяване на думите „драма“ и „комедия“), който обикновено гледам на кино. Тук, освен че има разказ „От киноиндустрията съм“ (който много обичам!), има и много dramedy – жанр, който те замисля, стига да искаш, и използва хумора, за да ти каже едни други важни и сериозни неща, без да те затормозява. Жанр, който несъмнено Петър Софрониев владее.

Книжката се отличава с лекия си обем (112 страници), но за сметка на това крие в себе си тежки парчета сатира, ирония и гротеска в едно. Всъщност, все още бъркам кое какво точно беше, но вярвайте ми, тук има всичко – от мъж, който гали котки срещу заплащане, през баба, която може да не знае много нови думи, но пък идеално познава времето, в което съседът ще я изведе на кафе, до това как празнуват писателите или пък кога влюбените са тихи, кротки и невидими.

Книгата, освен със съдържание, грабва окото със своята корица, дело на Димитър Келбечев. Цветна, интересна, провокативна и дори забавна. Тези малки давещи се ръце, които се опитват да се спасят, хващайки пищния бюст на жената с лилави коси, сякаш въпросният бюст е единственото, за което човек може да се хване, метафорично и не само. Корица, която обрисува напълно естествено всичко случващо се между редовете. Корица, която бе и повод дядо да ме загледа любопитно и усмихнато, докато я чета в метрото. А аз си помислих, че мен гледа. Не се шегувам, иронично или не.

На задната корица Софрониев ни казва скромно: „Аз избрах да се боря за едно по-усмихнато пространство около себе си. Населено от усмихнати хора. Казах си: и пет усмивки повече да предизвикам, пак е нещо. Все някой ще ми е благодарен, че го откъсвам, макар и за кратко, от тягостните мисли, които съпътстват всекидневието ни… Ако тази непретенциозна книжка ви развесели, ще зная, че действията ми са в правилната посока…“

Тази „непретенциозна книжка“ вече развесели един. Кой ще бъде следващият? 

Прочете още и рецензията на Христо Блажев в блога Книголандия.

[ + ]