Има книги, към които се посяга с очакване за удоволствие, и книги, които идват като необходимост. Те не обещават леки вечери, нито уютна компания – те носят със себе си нещо тежко, което трябва да бъде чуто. Книгите за домашното насилие са именно такива. Те са болезнени, защото зад тях няма измислица, колкото и фикционален да е текстът. Те черпят своята сила от реалността – от истории, които вероятно се случват в апартамента до нашия, в квартала ни, в семейството на наш приятел.
Когато четем такава литература, ние всъщност заемаме ролята на свидетели. И ако свидетелят е този, който не може да се престори, че не е видял – тогава четенето се превръща в морален акт. Да изчетеш подобна книга докрай е да признаеш, че виждаш и че знаеш. Да се изправиш срещу насилието, макар и през страниците, е своеобразна форма на съпротива срещу мълчанието.
„Пътна връв“ на Наталия Делева (изд.“Жанет 45″, превод: Ана Пипева) е именно такова свидетелство. Тя не е лесна, не е приятна, не е написана, за да утешава. Но е книга, която казва: „Това съществува. Това е тук. Виж го.“ И в този смисъл тя се нарежда сред онези произведения, които имат значението на документ, дори когато са художествена литература.
За авторката и пътя ѝ
Наталия Делева вече е позната на българската публика като автор, който не се страхува да влиза в теми, които мнозина предпочитат да отминат мълчаливо. Още с дебютния си роман „Невидими“ тя показа, че литературата за нея не е просто пространство за естетическо удоволствие, а поле за разпознаване на скритите, премълчани, „невидими“ пластове на живота. Там, където обществото удобно избягва да гледа, Делева насочва прожектора на художественото слово.
В „Пътна връв“ тя прави следващата крачка. И то не само като писател, но и като човек, който съзнателно поема отговорността да даде глас на преживяванията, които иначе остават зад заключени врати. Делева е от авторите, които не пишат „отгоре“, с дистанцията на наблюдател, а влизат дълбоко в тъканта на темата. Това проличава в езика ѝ – фрагментиран, на места почти болезнено ритмичен, сякаш опитва да възпроизведе самото задъхано дишане на травмата.
Тук е важно да отбележим и още един детайл: книгата е написана първо на английски и излиза в Обединеното кралство през 2022 г., преди да намери своя път обратно у нас в превод на Ана Пипева. Този факт не е само любопитна подробност от биографията на романа, а отваря възможността да мислим „Пътна връв“ в по-широк контекст – като част от разговор, който не е национално ограничен. Домашното насилие не познава граници, култури или езици. Това, че историята е разказана първо „навън“, а после се връща у дома, само подчертава универсалността на темата.
Езикът и поетичността
Ако има нещо, което отличава „Пътна връв“ от повечето романи, които засягат темата за домашното насилие, това е езикът – наситен, почти поетичен, изграден върху метафори и образи, които често прехвърлят границата между литература и лирика. Наталия Делева създава свят, в който думите не са просто средство за разказване, а място, в което героинята буквално оцелява.
Цялата книга е пропита с телесност – раните, страхът, дишането, кожата, сенките по тялото, изгарящите чувства. Това не е случайно: тялото е първото поле, върху което насилието се вписва. И когато езикът опитва да предаде този опит, той неизбежно става физически. Виждаме го в отговорите на героинята: Чувствата ми изгарят тялото, вътрешностите, ума. – една фраза, която съчетава психичното и телесното, превръща емоциите в реални изгаряния.
Езикът на Делeва е и силно визуален. В много пасажи читателят има усещането, че чете не проза, а гледа фотографии – мимолетни кадри, запечатани мигове. Неслучайно фотографията присъства и в самия сюжет – Понякога идваше вечер у нас с апарата си и ме снимаше… заснемаше сенките по тялото ми. Този мотив превръща текста в албум от снимки, но не от онези, които пазим за спомен, а от онези, които е трудно да гледаме – защото в тях са уловени белезите, болката, дори и интимността, която е едновременно красива и плашеща.
В същото време езикът е фрагментарен – не поддържа дълги описания, не обяснява. Той по-скоро загатва, прекъсва, връща се към вече казаното. Така се създава усещане, че героинята говори, но сякаш гласът ѝ е все още несигурен, прекъсван от мълчания и от онова „непристъпно“ в паметта.
Поетичността на романа идва и от повторението – една от най-старите техники в литературата, която тук придобива терапевтичен характер. Въпросът Как се чувствате днес? се повтаря. Читателят постепенно започва да чува текста като песен – болезнена, но красива.
И може би именно това прави „Пътна връв“ книга, която не се чете бързо – защото езикът ѝ иска да бъде вкусван дума по дума. И защото този език не само разказва травмата, а и сам по себе си е част от нейното преодоляване.
Памет, семейство и колективна травма
„Пътна връв“ не е просто книга за личната история на една жена. Тя е и книга за паметта – онази натрапчива, болезнена памет, която не само съхранява, но и определя настоящето. В романа паметта е като нишка, която не може да бъде прерязана. Тя минава през поколенията, връща героинята към миналото и постоянно ѝ напомня, че личната ѝ история е част от по-голямо цяло.
Особено силен е моментът с изречението:
Пораснах жената, която съм днес, пропита с мътилката от спомени и дочути разговори, които все още ме преследват.
Това е ключово, защото показва как травмата не започва с личното насилие, а е дълбоко вкоренена в семейната история. Насилието, болката, дори и мълчанията – всички те се предават през поколенията, превръщайки се в „мътилка“, която определя не само живота на героинята, но и нейната идентичност.
Важен акцент в романа е и преплитането на личното с колективното. Един от най-запомнящите се цитати гласи: Колко странно, че едно и също минало у дома разделя българи от турци, а тук, в тази чужда страна, ни сближава. Тази фраза съдържа в себе си цялата парадоксалност на паметта: в родината миналото е повод за разделение, а в чужбина – за солидарност. Делева поставя въпроса за националната идентичност през перспективата на травмата, като показва, че раните на миналото – политически, етнически, социални – не изчезват, а просто сменят формата си в различни контексти.
Семейството също е представено като амбивалентна сила – и убежище, и източник на болка. В един от най-силните пасажи героинята си представя снимки от миналото:
Някъде там на снимките съм и аз, сгушена дълбоко в утробата на майка си, плаваща в бъдещата си вина за всичко, което предстои да се случи.
Тази визия е едновременно поетична и ужасяваща: още преди да се роди, тя вече усеща тежестта на бъдещето, вече е белязана от предстоящите събития. Това превръща паметта в нещо като предопределеност – цикъл, от който е трудно да се излезе.
Така „Пътна връв“ се оказва роман не само за една жена и нейния личен път, но и за колективната травма – за разделенията и наследените болки, които оформят цели общности. Делева умело показва, че не можем да разглеждаме личното страдание изолирано – то винаги е вплетено в по-големи исторически и социални процеси.
Психологическата рамка и терапевтичният мотив
Една от най-запомнящите се особености на „Пътна връв“ е психологическата рамка, в която Наталия Делева поставя разказа. Множество пъти в текста се появява въпросът на психотерапевта: „Как се чувствате днес?“ – прост, почти банален въпрос, който обаче придобива огромна тежест в контекста на романа.
Този въпрос действа като котва в силно фрагментирания текст. В свят, в който всичко е разпиляно, спомените са накъсани, а болката – безкрайна, въпросът на терапевта е единственият повтарящ се елемент, нещо като ритъм, който се връща и връща. Но отговорите никога не носят утеха. Те са по-скоро болезнени образи, метафори на страданието: Като отворена рана; още сълзя; Препълнена. Препълнена с мръсен, отровен въздух; Не искам да чувствам. Чувствата ми изгарят тялото.
Сякаш езикът на героинята отказва да се побере в клиничните рамки на психотерапията. Там, където терапевтът търси рационален отговор, тя предлага поезия. Това е едно от най-интересните решения в романа – вместо да опише чувствата си с „нормални“ думи, тя прибягва до метафори, сравнения, фрагменти. Така терапевтичният процес се превръща в литературен процес: лечението е невъзможно без езика, без създаването на смисъл.
Терапевтичният мотив носи и друг пласт. Повтарящият се въпрос „Как се чувствате днес?“ е своеобразен маркер за време. Той подчертава, че възстановяването – ако изобщо е възможно – не е линейно, а се случва в ежедневието, в малките отрязъци от време. Всеки ден е нов опит, ново усилие да се продължи. Но също така всеки ден е и ново доказателство, че раната не се е затворила.
В този смисъл психологическата рамка на книгата има двойна функция: тя дава структура на хаоса, но и показва неговата непреодолимост. Тя е терапия, която не лекува, а единствено създава пространство, в което героинята може да изрича болката си.
Тялото като текст: интимност, травма и фотография
В „Пътна връв“ тялото е едновременно жертва и свидетел, носител на болка и на желание. Наталия Делева изгражда образа на тялото като текст – текст, който се пише и преписва от насилието, от интимността, от паметта.
Един от най-силните откъси, който илюстрира този мотив, е свързан с фотографията:
Понякога идваше вечер у нас с апарата си и ме снимаше: матовото ми лице, ръцете ми, скръстени пред малките гърди, кокалестия ми гръб, заснемаше сенките по тялото ми с изкусен поглед към онова, което само въображението може да разкрие. Тези импровизирани фотосесии удължаваха момента, разпалваха нетърпението ми, изпълваха нощта със страст. Обеща ми да не показва снимките на никого, обещание, сключено между голите ни тела.“
Тялото е описано фрагментарно, сякаш камерата го разпилява на части, които после подрежда отново в кадъра. В този процес има и близост, и дистанция – интимността на погледа, който „разпалва нетърпението“, и едновременно с това хладната обективност на фотоапарата. Тук интимността е белязана от крехкост и двусмисленост. От една страна, фотографията е акт на близост, на доверие. Обективът фиксира сенките, уязвимостта, жестовете, които иначе биха останали незабелязани. От друга страна, тя е и потенциален акт на насилие – снимките могат да бъдат разкрити, обещанията могат да бъдат нарушени. Тялото е изложено пред чуждия поглед, превърнато в обект, в образ.
Тази двусмисленост е характерна за цялата книга. Тялото на героинята е едновременно нейно и чуждо, едновременно поле на удоволствие и арена на травма. То е „отворена рана“ и „препълнено с мръсен въздух“ пространство, но същевременно е и място на страст, на еротично желание, на кратки мигове на принадлежност.
Фотографията тук е метафора за паметта – тя фиксира момент, но не може да го задържи без да го изопачи. Снимката винаги е и истинска, и измамна, както и споменът. Така фотографският мотив се превръща в още един пласт на фрагментарността, която движи романа.
В крайна сметка, в „Пътна връв“ тялото е нещо повече от биологично тяло – то е носител на история, на вина, на болка и копнеж. То е текст, който героинята пише със своите травми и със своята любов.
Символиката на страха
В един от най-запомнящите се фрагменти психологът пита героинята:
„– Как изглежда страхът Ви?“
А тя отговаря:
„– Като бездомно изгладняло псе. Храни се с плътта ми; всеки ден му хвърлям по малко от себе си, за да не дойде през нощта да ме погълне цялата.“
Този образ е ужасяващо точен в своята простота. Страхът тук не е абстрактно чувство, не е просто вътрешно състояние – той е превърнат в живо същество, в хищник, който се вкопчва в тялото и не позволява на човека да бъде свободен. Тази метафора прави страха материален, телесен, осезаем. Той не е просто „емоция“, която може да се рационализира или преодолее, а паразит, който живее в теб и отнема силите ти.
Сравнението с бездомното куче е особено многопластово. От една страна, това е животно, познато от българската реалност – навсякъде можеш да срещнеш скитащи кучета, които търсят храна и безопасност. Те са изключени, изоставени, нежелани. От друга страна, те предизвикват смесица от съжаление и страх: понякога изглеждат беззащитни, друг път – агресивни. Точно тази амбивалентност улавя и Делева – страхът е едновременно съблазнително близък и смъртоносно опасен.
Този образ може да се чете и като алегория на самото насилие. Домашният насилник е също „бездомно псе“ в символичен план – лишен от способността да създава дом и да се грижи, той превръща жилището в място на терор. И точно както скитащото животно, насилието нахлува в интимното пространство, разкъсва сигурността и „се храни“ с плътта и психиката на жертвата.
Същевременно в този фрагмент има и един тънък пласт на надежда. Бездомното куче, макар и опасно, може да бъде прогонено, опитомено, спасено. Страхът не е непобедим – той е зависим от човека, който го носи. Да го назовеш, да му дадеш образ, е първата крачка към освобождението. Затова и този момент в книгата е толкова значим – той показва как терапията превръща невидимото в изговорено, безформеното – в образ.
„Пътна връв“ ни напомня, че за да се справим със страха, трябва да го признаем, да го погледнем в очите, колкото и чудовищен да изглежда. Само тогава може да започне процесът на оздравяване.
Любовта като спасение и като илюзия
В „Пътна връв“ любовта не е еднозначна. Тя е представена едновременно като пристан и като нова форма на плен. Любовта в романа е като пътна връв сама по себе си – понякога държи, понякога придърпва, понякога прерязва. Героинята търси в любовта убежище, но всяко докосване носи и сянката на травмата. Едно обещание може да бъде и клетва, и клопка. Затова любовните сцени в книгата никога не са напълно чисти или идилични – в тях винаги има следа от предишното страдание, винаги прозира рискът от повторение.
Делева показва илюзията на любовта като спасение. Тя сякаш казва да, любовта може да те накара да забравиш за миг, може да изтрие болката от миналото за една нощ. Но тя не е гаранция, че белезите ще изчезнат. Нито пък, че утре няма да боли отново. В този смисъл любовта е крехка надежда – нужна, защото човек не може да живее без нея, но и опасна, защото лесно може да повтори цикъла на зависимост и подчинение.
Тук читателят усеща и един болезнен парадокс: жертвата на насилие често копнее за обич именно от този, който я наранява, или от нова фигура, която подсъзнателно повтаря стария модел. Илюзията на любовта като спасение може да се превърне в ново източване на сили. Това не е романтичната любов от класическите романи, а суровата, амбивалентна любов на оцеляването.
В крайна сметка „Пътна връв“ не отрича любовта, но я показва като част от сложната мозайка на изцелението. Тя е и мехлем, и отрова; и ръка, която те вдига, и ръка, която те дърпа надолу. В това двойствено изображение се крие и голямата сила на романа – той не предлага лесни отговори, а настоява, че спасението винаги е несигурно, винаги условно.
Паметта и забравата като механизъм за оцеляване
В „Пътна връв“ паметта е двулика – тя е и извор на идентичност, и източник на страдание. От една страна, спомените дават контур на живота на героинята, запазват нишките на историята ѝ, подреждат я в наратив. От друга страна, тези същите спомени често са непоносими – връщат болката, от която тя иска да избяга, и я карат отново и отново да преживява преживяното.
Фрагментарността на романа е пряко отражение на начина, по който травмата работи в съзнанието – не като линеен поток, а като разпилени парчета, които изникват внезапно, често в неподходящи моменти. Паметта е хаотична, като стари снимки, разбъркани в кутия, и всяко връщане към тях отваря стари рани.
Забравата се явява парадоксално като стратегия за оцеляване. Тя не е пълна и окончателна, защото травматичните събития никога не изчезват напълно, но е временна амнезия, необходима, за да може героинята да диша. В някои моменти тя избутва настрани определени картини или отказва да ги назове, защото единственият начин да продължи е именно чрез селективна забрава.
Но романът показва и цената на забравата – тя може да облекчава, но и да лишава. В опита да избяга от миналото, героинята рискува да загуби и части от себе си, от своята идентичност. Защото ние сме съставени и от светлото, и от тъмното, и всяка амнезия оставя празнина, която тежи.
В крайна сметка в „Пътна връв“ паметта и забравата не са противоположности, а взаимосвързани механизми. Те се редуват като вдишване и издишване – паметта връща болката, забравата позволява временно оцеляване. И двете са нужни, за да може героинята да продължи пътя си напред.
„Пътна връв“ е роман, който не се чете леко, но се чете необходимо. Той напомня, че зад статистиките за домашно насилие стоят живи хора – с телата си, със страховете си, с паметта, която не забравя, и с търсенето на собствен глас. Наталия Делева не предлага утеха, не омекотява ударите на текста, а съзнателно оставя читателя да се сблъска с тежестта на темата. И именно в това се крие неговата сила – че отказва да позволи на обществото да отвърне поглед.
Фрагментарната структура, поетичният език и постоянният диалог с психолога превръщат книгата в нещо повече от художествено произведение – тя е и свидетелство, и терапевтичен документ, и покана за емпатия. Зад всяко „Как се чувствате днес?“ стои не само литературен похват, но и настояване за отговорност – лична, социална, човешка.
Да прочетеш „Пътна връв“ е като да държиш в ръцете си разплетено кълбо – нишките режат, заплитат се, разкриват тайни. Но в този болезнен процес има и проблясък на надежда: че споделената болка вече не е толкова самотна; че езикът може да изговори и най-тежкото; че литературата, дори когато е изпълнена с мрак, е и място за светлина.
И може би в крайна сметка това е истинският смисъл на книгата – да ни накара да си зададем въпроса „Как се чувстваме днес?“ не само към героинята, а и към себе си, и към обществото, в което живеем. Защото отговорът на този въпрос е винаги по-важен, отколкото изглежда.
„Пътна връв“ и други книги на Наталия Делева можете да откриете в Ozone.bg.
Прочетете и ревюто за романа „Невидими“ на Диляна Денева тук.
