fb
Ревюта

От „Невидими“ в статистиката до личности с история

5 мин.

Обичам да чета книги, чиито автори се осмеляват да разнищват темите, които инстинктивно избягваме в ежедневието си. Особено ако не ни засягат пряко. Но те винаги ни засягат – осъзнато или не, по наше желание или не съвсем. Защото дори да звучи трудно за осмисляне, между всички човешки същества има свързваща нишка, а между членовете на едно общество тя е още по-силна.

Никак не е случайно, че дебютният роман „Невидими“ (изд. „Жанет 45“) на младата българска писателка Наталия Делева стана толкова очебийно присъствие в разговорите за важни книги. Радвам се, че тази година спечели наградата на Литературен клуб „Перото“ в категория „Дебют“ – напълно заслужено и сред достойна конкуренция. Мисля си обаче, че истинското „възнаграждение“ за авторката би било повече хора да я прочетат осъзнато. Това би означавало да се замислим, че навън има хора, за чието съществуване не подозираме и от което не се интересуваме.

Чували сме, че ги има, защото четем статистики за тях, споменават се и в новините, но до голяма степен сме развили резистентност към историите им. Тази реакция е донякъде обяснима – в настоящата информационна ера трябва да наложим някакви ограничения на съдържанието, което допускаме до съзнанието си, иначе ще потънем в кал. Проблемът идва, когато загубим чувствителността си и вече нищо извън нашия живот не е в състояние да ни докосне. От тази повсеместна липса на емпатия ме е страх понякога и заради нея считам „Невидими“ за изключително ценен роман.

Наталия Делева е написала безкрайно тежка книга. Не е възможно да я прочетеш и да останеш безразличен, а е много вероятно да усещаш и почти физическа болка, докато разлистваш страниците. Главната героиня е момиче, отраснало в Дом за изоставени деца, но освен етикета „изоставена“ към името ѝ с годините могат да се залепят още няколко. Все на маргинализирани групи, които ще добавят болка, трудности и отхвърляне към битието ѝ.

Тя е една от невидимите в книгата. Научила се е да съществува тихо, да получава това, което според другите ѝ се полага, да не иска повече – защото никой не я е научил да го прави. Дори името ѝ научаваме едва към края. За какво му е на читателя да го знае? То дава идентичност, позволява да се заявиш, да кажеш „Аз съм“, „Аз искам“, а през цялото си детство Леа няма представа какво значат тези думи. Как изведнъж да придобиеш позиция при тези обстоятелства? Убийствено безпомощна се чувствах, докато четях за зверствата (физически и психически), които се е наложило да изтърпи през годините, в които е трябвало да бъде обградена от обич и топлина.

Коя бях аз? Никой досега не бе назовавал името ми достатъчно често, за да ме накара да се почувствам значима. До този момент моята история беше историята на всяко друго дете от Дома. От всеки Дом за изоставени деца.

Леа говори от първо лице и така хем засилва внушението на разказа, хем според мен излиза извън границите на реалното. Защото Наталия Делева умее да пише топло, да влиза в дълбочината на смисъла, без да прибягва до сложни думи. Но можем ли да го очакваме от някого, който никога не е бил научен на това? Иска ми се да вярвам, че е възможно, но не знам…

Наталия Делева (снимка: „Жанет 45“)

Фактът, който обаче напълно отговаря на реалния живот, е, че Леа изпитва огромно желание, по-скоро нужда, да осинови дете. Ние винаги живеем с познатото от преди – там се чувстваме сигурни, знаем какво да очакваме. Търсим спасение за себе си, спасявайки другите, в които се припознаваме. Понякога този избор ни носи бленуваното освобождение, друг път ни помага да осъзнаем, че всъщност отговорите на всички въпроси са вътре в нас. Но е хубаво по пътя към себе си да си позволим да подадем ръка, а също и да поемем протегната към нас ръка. Защото нерядко оставаме невидими по собствен избор.

Съсредоточих се върху Леа, но в книгата ще откриете още много герои. Те се появяват за кратко и имената им са споменати, ала все попадат в някоя от групите, за които не е удобно да се говори. Момче на количка, което изживява своята любовна история, майка, изгубила дъщеря си и неизлекувала раните си, която травмира другото си дете, джебчия, бежанец… Авторката не спестява нищо на читателя. За съжаление, стряскащата на места бруталност не е плод на богатото ѝ въображение, а реалност за прототипите на персонажите ѝ, които живеят сред нас. Всеки е дошъл отнякъде, докато стигне до момента, в който му се залепва етикет, и не можем да съдим с лека ръка само настоящия кадър от лентата на живота му.

Не е по силите ни, нито е нужно да спасяваме света от всички несправедливости, с които е залят. Можем и трябва обаче да бъдем готови да разберем какво стои зад не толкова лъскавата опаковка. Просто да се замислим, да не извръщаме глава, да приемем различните. Може би причината да не го правим често е страхът. Страх, че и ние можем да бъдем отхвърлени, ако заемем различна от стандартната позиция. Запитайте се обаче – струва ли си рискът, ако залогът е да дарите надежда, да спасите живот или дори само да предизвикате усмивка, която рядко озарява нечие лице?

Можете да вземете тази книга с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!

[ + ]