Миналата година Паула Хоукинс се завърна с втория си роман „Разказано на водата“ (изд. „Enthusiast“), който дори спечели наградата на Goodreads в категория „Криминална литература и трилъри“. Подходих доста предпазливо към него, защото срещата ми с дебютния й „Момичето от влака“ не беше особено приятна. Съшитият като с бели конци сюжет и похватите, които непрекъснато ми напомняха с горчивина за страхотните „Не казвай сбогом“ на Джилиан Флин и „Преди да заспя“ на Стивън Уотсън, ме изнервяха изключително много. Абсурдните и слаби герои, които не спираха да се самосъжаляват, да постъпват и мислят по най-нелогичния възможен начин, не помогнаха особено за крайната ми оценка. Имайки едно наум, реших да дам втори шанс на Хоукинс с надеждата, че този път цялостното представяне няма да прилича на трилър по калъп.
Анотацията обещава мистерия, която не е никак лесна за разгадаване и държи читателя на нокти до последната страница. В рамките на една година телата на две жени са намерени в Езерото на удавниците при странни обстоятелства. Полицията стига до задънена улица. Това обаче не са първите, удавили се там. Над езерото тегне ужасяващо и мистериозно присъствие, а въпросите се трупат. Дали отговорите ще дадат покой на жителите на градчето, или ще разбунят духовете още повече?
Паула Хоукинс използва методи за задържане на вниманието, които тук са по-сполучливи в сравнение с първия й роман. Натрупването на напрежение и засягането на теми табу за обществото са сред успешните елементи на „Разказaно на водата“. Мистерията сама по себе си е обвита в мрак, тайни и загатвания, които ви водят по нишката на разследването.
Вече се появиха доста книги, в които главите са предадени през гледната точка на различни герои. Ако в допълнение и хронологията е непоследователна, вероятността да се загубите в историята и да прелиствате назад е доста голяма. В случая се е получило сносно и не толкова объркващо, колкото в „Момичето от влака“.
За мен най-слабото звено остават героите. Наистина са прекалено много и в даден момент, 
искаш или не, забравяш имената и връзките помежду им. Смятам, че някои от тях дори нямат място в книгата, защото нито допринасят за сюжета, нито внасят някаква промяна и смисъл. Служат просто за пълнеж. Не се привързах към никого. Не мразех персонажите, но ми беше безразлично кой какви емоции изпитва и какво точно ще се случи с образа му. Ако не чувствам съжаление, ненавист, обич или каквото и да било друго към героя, значи книгата няма как да ми стане близка.
Въпреки всичко смятам, че Паула Хоукинс е подобрила стила си и поне е издялкала най-едрите трески, които в предишния й роман се забиваха право в очите. Успях да прочета „Разказано на водата“ доста бързо – по ирония на съдбата, във влака. Не смятам, че съм си загубила времето, защото видях градацията в уменията на авторката. Надявам се следващите й книги да са още по-добри.
Ако обичате да четете мистерии и да надниквате в съзнанието на хората, то това е вашата история. Отзивите са противоречиви, така че споделете мнението си в коментарите под ревюто, за да обсъдим и поспорим :)
Не пропускайте и ревюто на Милена, на която книгата й допада повече.
