Ако има друго изкуство, което събира хората така, както книгите, то несъмнено е музиката. Същинска магия е как на концерт на любима група непознатите около теб изведнъж се усещат като близки приятели само защото ви обединява една обща страст. Още по-магично е как в песните откриваме себе си, сякаш изпълнителят разбира емоциите ни и знае как да ги изрази по-точно, отколкото самите ние бихме могли. Музиката е муза, пристан, щастие. А най-интересното може би е, че има способността да ни достига не само когато я слушаме, но и когато четем и пишем за нея.
Петър Хераков е журналист и издател с близо три десетилетия медиен опит. Професионалният му път преминава през редакторска, авторска и преводаческа дейност, спортна журналистика и работата му като координатор на Giro d’Italia.
С него ме срещна споделената ни любов към музиката, а издателската му дейност, благодарение на която вече години наред чуждестранни заглавия, посветени на големи имена от световната сцена, достигат и до българските читатели, ме вдъхнови да го потърся за това интервю, в което той разказва за книгите, музиката и онова специално място, което Сиатъл заема и в двете.
Хората те познават в различни роли – спортен журналист, създател на настолни игри, издател на музикални книги… Има ли една, която стои в основата на всички останали?
Любопитството обединява всички. И идеята, че ако искаш, можеш. Плюс подкрепата на семейството, което не спира да вярва в странните ми идеи.
Разкажи повече за връзката ти със сиатълската сцена – „Всички обичат Сиатъл” е първата книга, която издаваш, и името на Фейсбук страницата ти – откъде се зароди любовта към гръндж музиката?
Аз съм дете на 90-те. Започнах с музиката на баща ми – The Beatles, The Who, Led Zepp, Black Sabbath, после сам се пуснах по пънк и метъл вълната – всяка нова касетка беше нов свят. Имах и съученици, които се чувстваха по същия начин – разменяхме касетки, списания, картички и плакати от стрелбища. После дойде MTV и Сиатълската вълна, която отнесе всичко. В крайна сметка това беше нашата музика – не на бащите ни, не на по-големите роднини, братя, сестри и съседи, а нашата. И я поглъщахме с широко отворени очи.
Какво те накара от читател да се превърнеш в издател?
Липсата на биографията на Кърт Кобейн. Най-голямото дете искаше да я прочете, но синьото издание на Мони Панчев отдавна го няма и се продава само на вторичния пазар. Струваше 50 лева преди 7-8 години. За толкова пари можеше да си купиш 4-5 други книги. И така започна търсене на други езици. Което отведе до Everybody Loves Our Town – оригиналното заглавие на „Всички обичат Сиатъл”. Книгата наистина е много добра и след като я прочетох, си казах “добре де, колко пък ще е сложно да се преведе и издаде на български?”. Намерих автора, той ме свърза с издателите. И тогава започна по-трудната част – те искаха издателство, с което да подпишат договор. Питах познати, питах големи издателства, на никого не му се занимаваше с нишова литература. Щях да се откажа, но партньорката ми намери приятел на брат ѝ, вносител на печатарски машини, той ме свърза със „Симолини”. Те имат и издателство и се съгласиха да си плащам всичко, а те само да подписват.
Дали процесът беше труден? Не особено – тогава работех и като страньор в едно издателство за учебници, имах техниката и познанията да си налея текста и едновременно с това да го редактирам.
А има и нещо съвсем различно. Баба ми и дядо ми, след като се отказаха от преподаването, станаха коректори. И често ги виждах с огромна купчина листа, напоена с миризма на цигарен дим, и червен химикал да коригират какво ли не. Когато отпечах последната версия, гордо я връчих на баща ми. С един червен химикал. За да я получа напоена с цигарен дим и куп корекции.
Благодарeние на него и на невероятната редакторка Александра Терзийска в тези 600 страници, изпълнени с имена, които за първи път се появяват на български, имаше едва четири грешки.
По-сложно беше с премиерата. Бяхме обявили концерта за представянето месец по-рано, но януари е сложен месец и печатницата едва успя.
Тиражът на „Всички обичат Сиатъл” е изчерпан отдавна. Но се препродава по 60 евро. От една страна е много яко, от друга – хич не ми харесва идеята за подобно печалбарство.
Как разбираш, че една музикална книга заслужава да бъде преведена на български? Какво търсиш в нея отвъд историята на любимата група?
Да е ясно, че ако има финансова загуба, ще е минимална. При положение, че нямаш силно издателство зад гърба си, което да може да си позволи някоя книга на загуба, защото пет други са на печалба, нямаш много голям избор. Също така нямам някой наследствен имот в центъра, който да поддържа процеса.
Точно това ограничение спира и ентусиазма ми. Иначе бих издал много повече книги.
След последните две книги бих добавил и да не заемат много място. Вкъщи не е склад, но прилича на такъв, което води до известно неудобство и напрежение.
Автор: Кирил Станоев
Последната книга, която издаде, беше „This Angry Pen of Mine: възстановяване на дневниците на Лейн Стейли“, разкажи повече за процеса и как това заглавие успя да достигне и родния пазар толкова скоро след официалната си премиера.
Денят ми започва и завършва с The Guardian – един от най-добрите вестници/сайтове в света. Там видях информацията, че ще излиза такава книга. Намерих издателя и започнах да го тормозя. Девет месеца по един имейл на месец, като всеки път отговорът беше, че “няма развитие”. На десетия казаха, че вече можем да започнем разговори. Доста бързо ги завършихме успешно.
Проблемите с фотокнигите са два. Първият – не искат да се печата в България, защото това означава да дадат снимките във висока резолюция, което означава, че можеш да правиш с тях каквото искаш. Съответно казват абсолютно непосилна цена за този вариант. Остава другият – да печаташ там, където те печатат, което пък означава забавяне заради транспорт. Съответно получаваш ниско качество на снимките и почти нищо не виждаш от тях, така че понякога просто се надяваш да уцелиш правилно текста към кадрите.
Американският издател печата в Китай, ние също печатахме там. Но докато те си платиха доставка със самолет, за да излезе книгата преди Коледа, ние нямахме този вариант и ги получихме с кораб, което отне три месеца.
Книгата е много красива. Но малко съжалявам, че няма повече текст.
Какви са предимствата на самоиздаването? А минусите?
Най-голямото предимство е, че работиш с готини хора, които ти си избрал. Плюс това нямаш абсурдни срокове и изисквания. И можеш да напишеш “Муун” или “Ууд” с две у-та, противно на българската норма. Особено като знаеш, че Would? е написана за Андрю Ууд* и съвсем целенасочено се е търсело близкото звучене.
Освен това не трябва постоянно да издаваш, защото самоиздаването е хоби. Не зависиш по никакъв начин от това дали си издал нова книга или не.
Минусите ги споменах по-горе. Мога да добавя още два – логистиката е уморителна и сложна – да мъкнеш 1000 книги напред-назад изисква доста физически усилия и здрав кръст.
Освен това поддръжката на онлайн магазин също е финансово приключение. Трудно е да прецениш дали да дадеш едно количество пари за твоя онлайн магазин или на книжарници, които взимат по 40% от стойността на книгата. Същите са процентите при големите онлайн магазини. Знам, а и цифрите са категорични, че те продават повече, ама… В Щатите и Англия има онлайн магазини, които подкрепят малките книжарници и работят на съвсем различен принцип и процент, но не вярвам някога това да се случи тук.
Затова най ми хареса сътрудничеството с rebelstore**. Макси е супер тип и си заслужава именно той да продава повечето книги.
Може ли една книга да те накара да чуеш творчеството на даден изпълнител по различен начин?
Със сигурност може да промени перспективата. Защото спираш да анализираш какво е искал да каже авторът – получаваш достоверна информация директно от източника. Разбираш защо е написал нещо, какво се е случвало тогава около въпросния изпълнител и съответно – това те кара да мислиш по различен начин.
Коя музикална биография според теб трябва да бъде прочетена дори от човек, който не е фен на съответния изпълнител?
Всяка. Добре де, бих гледал с огромен скептицизъм на книги на разни чалга изпълнители, но дори от тях можеш да научиш нещо. Но иначе – всеки музикант е вдъхновен от знайни и незнайни банди и други музиканти. Това отваря много тунели, прозорци и врати. Задоволява любопитството да откриваш нова и нова добра музика. Освен това е пълно с истории. В Sing Backwards and Weep (адски добър аудио вариант също така – с гласа на самия Марк Ланеган), например можеш да разбереш как бащата на Антъни Кийдис има негов олтар в тоалетната си.
Има ли книга за група или изпълнител, която мечтаеш да издадеш? А такава, която не е написана, но искаш да прочетеш?
Да отворим вратата за Джери Кантрел и Alice in Chains. И ще добавя още нещо. Месеци преди да почине, с Боби Банев проведохме забележителен разговор. Обади се през Месинджър, а ние пътувахме през Кресненското дефиле, но сигналът нито веднъж не прекъсна. Обсъждахме книга за Gravity Co. с дизайн – искаше да е като стар вестник, на жълта хартия, как да бъде структурирана, с разбивка на процеса по месеци, редактор, коректор… Как и кога да направим представяне – разбира се на 5 април***. Дали да пуснем някакъв различен мърч… Идеята беше супер, сигурен съм, че и изпълнението щеше да бъде супер. Но в някой друг живот.
Можеш ли да посочиш любима от сиатълските групи? А ако някой тепърва навлиза в жанра, с коя банда или албум би препоръчал да започне?
Alice in Chains. Но с музиката е въпрос на вкус – няма универсалност. Въпрос на настроение, емоция, усещане и вкус. Депресията и тежкото усещане, дори и в леките песни, на AIC не са за всеки. А иначе – въпрос на откриване. Но бих препоръчал и не толкова известните групи от Сиатълската вълна – Screaming Trees и Марк Ланеган имат фантастични неща, The Gits – също.
Seattle Nights вече години наред събира почитателите на тази музика. Как според теб се промени публиката през годините? Забелязваш ли, че грънджът достига и до хора, които не са живели през 90-те?
От една страна – публиката остаря и стана по-претенциозна. Което е съвсем нормално. От друга – идват доста деца. Тоест хора на около двайсет години. Което е супер, защото те дори не са имали шанса да изживеят тази музика в реално време, макар и дистанционно. А ние го имахме благодарение на MTV.
Повечето хора се познават и помежду си, и с музикантите. Направили сме си наш времеви-пространствен континуум, който за няколко часа или може би дни – с очакването и с афтърефекта – ни осигурява доза щастие. Не знам какъв ефект има при децата, дано да им дава нещо подобно.
Иска ми се да си поговорим и за концерти – имал ли си възможността да присъстваш на концерт на някоя от любимите си гръндж групи? А ако трябва да избереш само една, на която да отидеш на концерт, коя ще бъде тя?
Гледал съм три от големите и всеки път историята е специална – както и трябва да бъде. Alice in Chains в София през 2010-а, като съм убеден, че бях един от стоте души на стадиона, отишли специално за Джери и компания. Бях готов да си тръгна веднага след тях, но заради приятелите, с които бяхме, си причиних Manowar и Rammstein.
Pearl Jam в Италия следковидно. Бяхме планирали роуд трип за PJ и Faith no More – два концерта, две последователни вечери, но дойде пандемията и ги отмениха. После PJ все пак направиха турне и изпълнихме частта за роуд трипа. Сестра ми също дойде с племенника. Точно тогава в Болоня беше денят на Прайда, беше тотална лудница, един час сменяхме влакове, защото пълнеха влак след влак за Рим и тези за Имола оставаха на заден план. Тотално БДЖ стил. Все пак стигнахме с голямо закъснение и вече нямаше блъсканица на входа. Съответно някакви младежи от охраната харесаха най-голямото дете (онова, заради което започна всичко) и майка ѝ и им връчиха два паса за голдън-съркъла. И така с тогавашния тийнейджър се озовахме доста напред.
Soundgarden обаче държи първенството. Концертът беше на 4 юли 2014 г. На първи юли в осем вечерта си паднах на главата от десет метра – служебно, защото трябваше да се пише PR за един въздушен тунел. Беше безумно стечение на обстоятелствата, но още мърдам и като изключим четири дискови хернии, всичко ми е наред. Гръбнакът ми се беше изправил като пирон, но моят първи въпрос беше дали мога да летя. Докторът каза, че може и ми сложи яка. Обясни, че няма да помогне, но ще попречи на някой много ентусиазиран приятел да ме приключи като ме притисне здраво.
Беше велико – три дни не бях спал от болка, никакъв алкохол заради силните обезболяващи и лайнъп, включващ Soulfly, Motorhead, Faith No More, Soundgarden и Black Sabbath. В Лондон беше неистова жега – 32 градуса и слънце, но когато Sabbath се качиха на сцената, заваля. Иначе Soundgarden направиха целия Superunknown, при това за заглавната песен се появи и Майк Маккрийди от Pearl Jam.
Но макар че питаш за гръндж банди – всъщност ние имаме и две книги отвъд тази категория – „Вяра, надежда и клане” на Ник Кейв и „Small Victories: истинската история на Faith no More”. Съответно – имам два концерта на Ник Кейв и три на FNM. Всички със своите истории, ама ще стане много дълго :)
Иначе – ако имаше машина на времето – искам да чуя Лейн Стейли на концерт. С Alice in Chains през 1991 г. или unplugged концерта през 1996. Третият вариант е с Mad Season.
Имаш ли планове за следващо заглавие, което да излезе на български?
То го има направено – Nevermind the Photos. Разказва и показва, защото е фотокнига, историята на сесията за обложката на Nevermind и още една басейнова сесия на Nirvana. Седи от няколко години в един склад в Белгия. Не успя да стигне до България за три седмици. Бебето от обложката заведе дело, което се точи по съдилищата в Щатите и спряха доставката. Ако беше стигнала до тук, щяхме да я пуснем да се продава – американския закон казва, че дължиш процент от печалбата, който с радост щях да им дам – то и великата печалба, която щеше да генерира, разбира се. Предложиха да ми върнат парите, но сърце не ми дава – това са 1000 красиви книги, които ще бъдат унищожени. И никога няма да се появят отново на български, понеже сега цените ще бъдат абсолютно невъзможни. Имаме две сигнални копия – шегуваме се, че са най-скъпите книги в новата история на България.
Можете да разберете повече за Петър и от блога му.
*Песента Would? На Alice in Chains е посветена на Андрю Ууд, вокалист на Mother Love Bone, след смъртта му през 1990 г. Заглавието е омофон на фамилията на Ууд (Would – Wood).
**Rebel Store е метъл магазин в София за официални и лицензирани стоки на международни и български групи.
***На 5 април 2019 г. умира Явор Захариев, вокалистът на Gravity Co. На същата дата, съответно през 1994 и 2002 г., си отиват Кърт Кобейн и Лейн Стейли.
Открий следващата си книга в Ozone.bg
