fb
Ревюта

Журнализъм „без цензура”

3 мин.
Petar Volgin - Medien apokalipsis

Petar Volgin - Medien apokalipsis

Това, което ме накара да купя „Медиен апокалипсис”, (да, вярно, само за 2 лева от чичкото на спирката зад Ректората, както и около половината книги от все още скромната ми колекция) бе не само името на добре познатия ни журналист Петър Волгин, но и медийната тематика.

А това, което я прави изключително ценна (което стана ясно след като я взех), е ограниченият й тираж – 1000 екземпляра.

Не останах изненадан и от вулгарността на езика в романа, въпреки че на автора въобще не му отива да копира Христо Калчев в опитите си да премеси фикция с реалност на базата на асоциациите. Най-малкото, че е достатъчно оригинален сам по себе си.

Не съм сигурен какъв точно е бил мотивът на Петър Волгин да издаде първата си книга. Според самия автор, изданието се дължи отчасти на неговия егоцентризъм, но и на факта, че „публиката обича четивата, които демистифицират важни институции”.

А мистификацията му е пълна, макар и отчасти лесно разгадаема. Много от героите са реални личности с леко променени (но все пак разкриващи се) имена – Александър Балашов (Андрей Баташов), Елена Шаранска (Евгения Калканджиева), Ягодински (Теодор Черешев). Единствено може би името на журналиста е същото и ясно препраща към фигурата на Волгин – освен със сходното си поведение, манталитет и журналистически прийоми, Петър от „Медиен апокалипсис” прилича на автора и по името на предаването, което води – „Без цензура” и което на няколко места (според мен не случайно) е наречено с реалното си име – „Без контрол”.

Защо я прочетох на един дъх (за три дни, де)? Ами по простата причина, че отдавна следя кариерата на Петър Волгин и няма да скрия, че имах идея да го поканим да бъде гост-лектор за Дните на свободното слово през юни месец. (Обещавам, че догодина ще изпълня намеренията си и ще осигуря участието му. И със сигурност ще има повече хора в залата, отколкото при Мартин Карбовски.)

Какво пропускам? Привлече ме и фактът, че в романа присъства и една институция, наречена Факултет по журналистика и масова комуникация. И не е никак трудно за един читател в моето положение (студент във въпросния факултет) да се идентифицира в Павел – с желанието му да овладее професията, с успеха, който „пожънва” веднага след като си намира работа в голяма медиа., с реализацията му в чужбина.

И не на последно място… ключовата институция в романа – Радиото. Привърших книгата само ден преди да започна стажа си в БНР…

Оставям коментарите за по-късно!

[ + ]