В Седмицата на поезията е уместно да заговорим и да ви представя нова, българска поезия за деца. Тази поезия е необичайна, в нея отсъства какъвто и да е съвет, а също и обичайните заподозрени – мама, баба, дядо. В тази поезия има нова представа за детето като личност, чието въображение е водещо. Авторът, който стои зад „детските стихотворения за възрастни“ е Петя Кокудева.
Изненадвам се, че Петя е толкова млада, от стиховете съм останала с впечатление, че зад тях стои поет на много години. Родена е 1982 г. в Смолян, ще отбележа, че е магистър по „Творческо писане“. Работи като копирайтър в международна рекламна агенция. Интересите й са в сферата на детската литература – занимава се с драматургия за куклен театър и е един от посланиците на „Забавното лятно четене“. „Лулу“ е дебютната й книга, която печели Специалната награда на националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ (2012). Следва „Малки същества“ от 2014 г. Често се среща с деца из страната, за да четат и да измислят заедно.
Лулу е моя любимка. Стана изведнъж, като любов от пръв поглед. Както знаете от ревюто – всичко започна с корицата и продължи през стилистиката, темите и езика на Лулу. Усетих как Лулу и аз ставаме едно същество. Притеснително за един уж пораснал човек. Как се роди Лулу? От къде дойде тази философска Лулу?
Ако е притеснително, значи аз здравата съм загазила, защото се усещам едно същество с доста герои от детски книги – като се почне от Филифьонката и Хемула на Туве Янсон, та се стигне до Спящите същества на Доктор Сюс. Мисля, че Лулу е плод на една моя двойнственост: дразнещо сериозна и философстваща съм (Брезино, дървеният философ от малките същества, е посветен на мен), но от друга страна ми се приключенства с размах. Наскоро боядисвахме един комин с битум, нещо като течен черен асфалт, и кофата с битума се търколи от покрива и оля всичко наоколо. А аз просто седях на покрива и едва се държах да не падна от смях. Чувствах се точно като Том Сойер, чувствах се в свои води.
Учудвам се, че Лулу мисли над сериозни теми като свободата, любовта, приятелството, т.е. вечните въпроси, а е толкова малка. Пакостите сякаш отсъстват. Това ли е вашата представа за детския свят? Всъщност има ли подходящ момент да започнем задаването на „сериозните” въпроси за света?
Когато човек общува по-често с деца, няма как да не забележи, че повечето им въпроси са екзистенциални, интуитивно дълбинни. Точно затова ни разсмиват и ни въздействат – нямаше да им обръщаме внимание, ако бяха адекватни на възрастовия им опит или ако не ни вълнуваха силно и нас самите. Неслучайно има книги като “От 2 до 5” на Корней Чуковски, събрали в себе си чудати детски реплики – те са много смешни точно поради на пръв поглед абсурдната, несъизмерима с детската възраст проницателност. Често имам възможността да чета есета на деца и тинейджъри в литературни конкурси – знаете ли кое е най-характерното за всички тези текстове? Сериозността. Децата обичат да размишляват, даже протяжно и витиевато да размишляват. И съвсем нормално – когато мислиш, се чувстваш значим и устремен.
След срещата с Лулу и пламналата любов, пътя ми препречиха едни „малки същества”. Спъваха ме, апчихахме заедно, последвах фантазиите им. Убедих се, че Вашето въображение е трансфигуриращо: малките същества се появяват там, където възрастните се проваляме. Какво открива и какво прикрива съществуването на „малките същества”?
Прикрива реални хора:) Някои от малките същества си имат съвсем конкретен прототип или пък са сплав от един, двама човека, които са ми били интересни. А какво открива? За мен малките същества откриват възможност за игра с важни теми като мисленето, обичането, постигането, правенето на грешки…
Къде стоят родителите и възрастните според Вас в този специфичен свят на детето? Каква роля се очаква да имат?
Някои родители намират път към децата си, други – не. Това е двустранен процес, а също е въпрос на химия – като при всяко общуване. От това, че с едни хора сте роднини, не следва, че имате общ език. Аз не бих очертавала очаквания, честно казано. Вярвам в родителя, който е естествен. Сухар, наивник, интелектуалец, бохем – всеки дава и взима нещо от детето си, няма точна математика, прогностика и баланс в това.
Петя Кукудева
Естествен би бил въпросът ми след Лулу, малките същества и тяхната/вашата поезия е защо се насочихте към поезия за деца? И как е по-вярно да се казва: детска поезия или поезия за деца? Или „детски стихотворения за възрастни”? В това последното какви „скрити значения” влагате като автор?
Имам огромно желание да пиша именно за деца – засега поезия за деца. Бих казала, че съм благодарна, че го открих, защото знаенето на това какво искаш, ти помага да задобряваш. Третата ми книжка (която сега финализираме) е с подзаглавие само “детски стихотворения”.
Какви поети чете Петя Кокудева и я изпълват със смисъл?
Имам отявлено предпочитание към поезията пред прозата като ежедневно четиво. По-често вечер или в трамвая ще ме намерите да чета стихотворение и по-рядко роман или разказ. Най-близо до мен (нека подчертая – мен към този етап от живота ми) като концепция за света са поети като Фернандо Песоа, Олаф Х. Хауге, Иван Методиев. Последното ми откритие е Имант Зиедонис – един от ключовите латвийски поети, а също и автор на детска литература. Ако има нещо, което ги обединява, то е особената форма на спояване на съзнанията им с природата, без изобщо да са пейзажни и описателни. И на мен гората ми е важна.
Познавате ли българската и световната поезия за деца? Има ли емблематични имена, без които не можете?
Не знам доколко я познавам, но чета чужда детска литература почти всеки ден и си превеждам за “лично ползване и удоволствие” през ден, два, когато нещо ми хареса. Вероятно няма да учудя никого с обичта си към Джани Родари. Много харесвам Шел Силвърстийн. Обожавам Туве Янсон, прекрасна е нейната поетична книга “Who will comfort Toffle”. Още дълго ще се уча от Виктор Самуилов и Валери Петров на усет към музиката на стиха и смеха. Пропускам доста имена, разбира се…
Защо е необходимо децата да четат поезия? Необходимо ли е въобще? И дали още от деца трябва да се чете/възприема поезия?
Поезията, и художествената литература изобщо, не са близки на всеки. Аз приемам това спокойно, хората имат различни начини да се развиват, да мислят, да откриват. Познавам такива, които не четат много, но имат чудесно въображение, емпатични са, откриват и създават неща. Хубавото на поезията е, че тя те обгръща в порядък и ритмика, които те облагородяват извътрешно някак. Не толкова интелектуално, колкото емоционално, психически – разтуря те, подрежда те, проветрява те… Четейки поезия, на човек му е много по-лесно да открива ритъм във всичко около себе си, да намира музиката в случките и тревогите, а това си е умение.
Из илюстрациите в „Малки същества“ от Ромина Беневенти
Има ли нещо специално, което Ви вдъхновява при писането на поезия за деца?
Рисунки на талантливи илюстратори. Деца. Животни.
По-трудно ли е да се пише за деца, отколкото за възрастни? И защо не пишете проза?
Нерядко съм сядала да пиша проза – например работя по учебни помагала за деца, в които основният текст е истории. Само че осезаемо ми липсва “трудността на рамката”. В стихотворенията трябва не само да предадеш даден смисъл, ами да намериш ритъма, римите, точната стъпка. Една сричка може да те провали и затромави. Всичко това са “спънки” пред потока смисъл. Обаче аз имам нужда от тях – просто като ги няма, имам усещането, че нищо не правя, че не знам дали се е получило, че е можело да се получи по хиляди по-добри начини. А пък когато стихотворението ти се лее плавно и чуваш музиката и можеш да си затананикаш – тогава повече ти се вярва, че се е получило.
Може ли да се откроят тенденции в поезията за деца?
Би могло, да. В САЩ например е доста популярна т.нар giggle poetry – нещо като кратки “кикотворения”. По-известни представители са Кен Несбит, Алан Катц – при тях има повече пакости, даже злоради бели и смях на всяка цена. Аз харесвам автори като Шел Силвърстийн, Рут Краус, Джак Прелутски, поезията на Роалд Дал – всички те също са смешни, но не на всяка цена – понякога са трогателни, друг път доста сериозни и главното е, че пишат с много вихрено въображение. Друго разклонение на детската поезия е в книги като тези на Доктор Сюс – по-дълги истории в рими, тип поеми. Трети вид поезия за деца (с по-сложен език) са книги на утвърдени поети за възрастни като Т.С. Елиът (Old Possum’s Book of Practical Cats) или Силвия Плат (The Bed Book). Да не забравя и нон-сенс поезията, тя ми е любима – нейни представители са Луис Карол, Едуард Лиър, Спайк Мълиган…
За какво мечтае детето в Петя Кокудева? Ще го приложи ли в употребата на живеенето и бавното порастване?
Мечтая да съумявам да правя нещата, които правя, добре. Защото по нашите ширини е много лесно човек да се заблуди, че е добър в нещо. Безкрайно благодарна съм на моя най-важен учител по писане – Екатерина Йосифова, че ме учи на силна самокритичност, на сурови критерии спрямо себе си (не само по отношение на писането). Другото, което ми се ще, е да не губя сравнително силната си способност да се мотивирам сама и да се държа в режим на ентусиазъм – ако те напусне това състояние, нищо не можеш да правиш, а то е капризно, изменчиво състояние.
Спомняте ли си кога започнахте да четете поезия и какво Ви дава това? Какво Ви отнема?
Отнема ми някои илюзии, отнема ми сигурността и спокойствието. Поезията, когато е добра, е безмилостна, покосяваща. Няма нищо романтично и наивно в нея. Сещам се за поезията на Карвър, Костас Монтис, Константин Павлов или Емили Дикинсън. А ми дава… на първо място ритъм, музицира иначе хаотичния ми, тревожен живот. Смисъл мога да си набавя и от прозата, но това усещане за хармония посред хаоса няма откъде другаде да го извлека.
Вашето послание за поезията за деца в нашата Седмица на поезията?
Нека бъде едно стихотворение на Шел Силвърстийн, което наскоро преведох:
ГЛАСЪТ
Едно гласче, дълбоко в тебе,
по цял ден тайничко шепти:
„Това е вярна стъпка, дребен!“
или: „О, не, тук бъркаш ти!“
Не слушай никой – ни роднина,
ни най-големия мъдрец
кои решения да взимаш,
освен… там онзи твой гласец.
