fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Големите

Под кожата на редовете, изписани от Вирджиния Улф

9 мин.
circa 1933: English critic, novelist and essayist Virginia Woolf (1882 - 1941). (Photo by Central Press/Getty Images)

Има имена, толкова добре познати с етикетите, които всеки вече е успял да налепи върху тях, с цитатите, които стриктно до ред може да се извадят от книгите им. Идва момент, когато си мислиш, че няма какво повече да се каже. След това този момент си отива, особено ако си навлязал в дълбочина, под кожата на редовете, изписани от (нека използваме рожденото ѝ име) Аделайн Вирджиния Стивън.

И именно етикетът изисква да се спомене, че това е една от най-безсмъртните фигури на XX век. Британска авторка с разнообразен репертоар от произведения, които сменят жанра, облика, пола си, защото е способна да пише отвъд границите на своя собствен. Това, което може да се определи като парадигма на известните ѝ творби като „Мисис Далауей“, „Към фара“ и грандиозната биография „Орландо“, са чувствителността и постоянният антагонизъм, свързан с потока на времето. kam-fara

Явно неустоимо ме привличат автори, които открито показват своята слабост, обвързана със сантиментa и носталгията към необратимото, както и женствения заряд, който е едновременно с това противопоставен на индоктринацията. Понеже в разхвърлената библиотека на мислите си Улф има рационален метод за критична самооценка. Това е причината да знае точно кога да напусне този свят, без дори за момент да разколебае взетото от него решение тя да се запази като безсмъртен образ за много следващи поколения.

Някой трябва да умре, за да може останалата част да цени живота повече.

Произходът й е от семейство, което освен образец за интелектуално подражание, е било съставено от прочути красавици, оставили отпечатък върху викторианската епоха с постоянните си появи из платната на различни художници и фотографи.

Още от дете Вирджиния започва да колекционира подбрани спомени, които по-късно могат да се открият разпръснати в творчеството й. Например най-ярките й детски спомени не са свързани с еднообразните дни, прекарани в Лондон, а с летните почивки, които протичат в къщата Таланд Хаус с изглед към залива Портминстър. Картини, които по-късно ще бъдат обрисувани в романа й „Към фара“.

Вирджиния Улф

Вирджиния Улф

Негативното емоционално изграждане започва още в нейната крехка възраст, когато в кратък интервал от време умират родителите й. Това нанася неописуема травма, съпроводена от резки смени на настроението и сривове, които повлияват на социалните й контакти и обособяват творчески способности, които остават неразрушими във времето.

За да завършим краткия енциклопедичен бяг през живота на Улф, е нужно да се спомене нейното участие в кръга Блумсбъри. Кръг, който е съставен повече от хора, които не искат да се ограничат под каквато и да било форма относно твърдо установените понятия за благоприличие в обществото, в което виреят. Може да се каже, че Улф е центърът на групата от съвременните за нея бунтари в сферата на изкуството и литературата.

През 1912 година сключва брак с писателя Ленард Улф, с кого притежават невероятно силна връзка, но десет години по-късно среща личността, която може да се нарече нейна муза, любов и вечност, изписана от заглавията до последните дати на послеписите й.

Това е Виктория Саквил-Уест, или просто Вита, на която посвещава великолепният биографичен очерк „Орландо“, всеизвестно определен като „най-дългото и чаровно любовно писмо в историята на литературата“.

Думите, които Улф използва след срещата им, са:

Snob as I am, I trace her passions 500 years back, & they become romantic to me, like old yellow wine.

Виктория Саквил-Уест

Виктория Саквил-Уест

Сега спокойно може да се върнем към Орландо, когото срещаме като шестнайсетгодишно момче, а времевият обхват стартира през последните години от управлението на кралица Елизабет и продължава три века. Съвсем достатъчно време, за да се предостави възможност на Орландо при един от сънищата си под истанбулско небе да се събуди като жена. Книгата приключва с дата 11 октомври 1928 година, когато лейди Орландо отдавна е забравила руската принцеса, в която е била влюбена през големия мраз на 1608 година. Дотук все неща, които сте чували.

Гениалното при Улф е, че не е способна да побере усещанията си към Вита само в рамките на предоставеното време, с което разполага обикновения човек. Затова тя изгражда мисловна панорамна визия за три епохи, а резултатът е творба, която напълно вцепенява със своята дързост, ексцентричност и дълбочина.

Артикулацията между реалния и въображаемия й свят, поместващи в себе си екзистенциална обвързаност с промяната на сезоните през различните векове, е забележителна. Това произведение в своята същност е трогателна изповед за всяко кътче от съзнанието на Улф, което тя ти подава, за да докоснеш.

orlandoВ тази изповед разкрива най-строго пазената си тайна, че нейната травма всъщност е връзката й с времето. Неспособността и ограниченията на спомените, които напускат човека, на когото се случват. Нуждата постоянно да записва спомените, защото моментът отминава и се забравя, настроението се променя и самият живот изчезва неусетно. Затова Улф извършва дисекция на съзнанието си, за да улови промените му, и само този улов носи спокойствие до окончателният срив, когато осъзнава, че промените са толкова бързи, подобно на припляскващи криле на пеперуда.

Времето е главния насилник в нейното съществуване. Всяка нейна творба може да се разгледа като проект за равносметка, тъжен поглед към реанимиращата интимност, която трупа тежестта на преживения опит върху нежните си рамене. Носталгия, която е обречена на комбинация само с неизбежната трансформация. Не само тленно, но и емоционално, като мултиплицитно наказание, което те откъсва от предходния теб, за да постигнеш самонадрастване.

В редовете й прозират философската концепция за durée от Анри Бергсон, където времето е субективно, а не хронологично. Според Бергсон положителната наука се състои основно в това да премахне продължителността на времето, защото неговата същественост се състои в проблясъци между всички други сиви и мътни моменти, когато нищо не се случва.

т.с. елиът

Вирджиния Улф и Т.С. Елиът

Друг начин да се опише проблемната връзка на Улф с времето е „кайрос“ или „благоприятният момент“, който в гръцката реторика означава изискването да настъпи идеалният момент, който обръща целия смисъл на историческото съществуване на човек.

Понякога не само на индивидуално, а и на социално-историческо равнище. Точното време, в което нещо може да се направи, когато осъзнаваш, че трябва да го направиш сега, защото оставащото ти време е просто измерено според часовника, но действието ще бъде изгубено, ако не го извършиш сега. Разликата между качествено време и потъването в количествената му мярка. В гръцката философия кризата при всеки един индивид има определен рамкови период, за да бъде преживяна и там, в тази рамка, човекът е длъжен да вземе решение и да действа.

Това е причината за моето убеждение, че Улф притежава рационален метод за критична самооценка, с която се противопоставя на хронологичния, количествен и измерен времеви живот. Това противопоставяне я превръща в ловец на времеви частици комплектовани в нейните литературни шедьоври.

Всеки, който чуе за Вирджиния Улф, започва да говори за постижението й да преобърне всяка представа, свързана със закостенелите разбирания относно биологичен пол, полова идентичност и ориентация, както и че сексът изобщо не е нещо фиксирано и стабилно като интерес. Паралелно и по-важното е, че докато тя изменя основите на сексуално и физическо, успява да измени цялостната концепция и представите за това какво представлява времето.

Трагедията на Улф е неспособността й да съгласува времето на вътрешния си емоционален свят с времето, което посочва часовника на стената.

1a3ba8529710fab6478a3495d1e79032Не е лесно да се обобщи природата на човек, но тя успява, като го сравнява с простото твърдение, че той е „с течение на времето“ и докато времето изтича, той може да се спусне по това течение и да изтече заедно с него, заедно със забравата си, или да действа. Действията на Вирджиния водят до това, че винаги, когато я четеш, си задаваш въпроса за истинската продължителност на живота. На всеки отделен човек, когото познаваш, който си способен да бъдеш. Тази продължителност винаги може да бъде оспорена, защото това колко си живял зависи от различни фактори, а не само от хронологично измереното време.

Убедена съм, че според Улф човек трябва да се сбогува със себе си всеки един момент, но тя няма силата да си каже сбогом с един от най-важните си герои. Тя не казва сбогом на Орландо, защото по този начин подписва своето собствено безсмъртие. Орландо не завършва със смъртта на своя герой, защото той е жив заедно с Улф всеки път, когато разгръщаш нейните страници. На всяка от творбите й. С всяка следваща страница ти може да чуеш как токчетата на обувките й тракат някъде по улиците дори на твоя собствен град, дори на твоето собствено съзнание и днес тя празнува своето рождение там. Някъде там…