fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

ИнтервютаНовини

Поетичен блиц: Дарин Тенев за конкурса „Иван Николов“ 2014

8 мин.
nagrada ivan nikolov

„..наградата улавя поетичния пулс на времето“
Здравко  Дечев

Наградата за поезия „Иван Николов”, учредена от ИК „Жанет 45” през 1994 г., навлезе в своето двадесето юбилейно издание. Дебатите и борбата между поетите е сериозна и оспорвана. В конкурса участват книги, излезли от печат в периода 30 септември 2013 – 30 септември 2014. Няколко дни преди крайния срок за изпращане на книги – 10 ноември 2014, „Аз чета“ ще ви запознае с членовете на тазгодишното жури.
Краткият исторически поглед показва, че всяка година те  са различни личности от хуманитарната сфера и утвърдени писатели. Тази година това са Дарин Тенев (СУ „Св. Климент Охридски“), Здравко Дечев (ПУ „Паисий Хилендарски“), Надежда Радулова (носител на наградата „Иван Николов”, 2000 г.). Жаждата ми да науча повече за подхода на избор на поетична книга в тазгодишното издание на конкурса, предизвика няколко въпроса, отправени едновременно и към тримата членове на журито. Ето и техните отговори.

Дарин Тенев

Дарин Тенев (р.1978) е доцент по теория на литературата в СУ „Св. Климент Охридски”.  Директор на Darin TenevИнститута за критически социални изследвания към ПУ „Паисий Хилендарски”. Завършил е Българска филология и Японистика, както и магистратура „Литературознание” в СУ. Специализирал е в Япония: в Киото (2000-2001) и в Токио (2004-2006). Има докторска степен по теория на литературата (2008) с дисертация за литературния образ и моделната теория. Два пъти е бил стипендиант на Японското министерство на образованието и науката; стипендиант  на Центъра за академични изследвания (2012-2013).
Има две издадени книги: „Фикция и образ. Модели“ (Жанет 45, 2012) и „Отклонения. Опити върху Жак Дерида“ (Изток-Запад, 2013) и над петдесет теоретични текста в областта на теория на фикцията, наратологията, теорията на речевите актове, Дерида и деконструкцията, феноменологията, изследванията на образа, критическата теория. Публикувал е преводи на японска поезия, както и на теоретични текстове от английски и френски. Последните му изследвания са фокусирани върху проблема за възможността и изграждането на литературна теория на моделите.

Лесно ли се приема поканата да сте член на жури на национална награда за поезия?

Въпросът, който задавате, е с безлична конструкция – „Лесно ли се приема…?”. Предполагам, че всеки от журито трябва да разпознае себе си като подлог в тази конструкция, но самата граматика не уточнява това. Към това трябва да се добави възможността второто лице в българския език също да изразява принципно положение на нещата, валидно за всички, а не само за събеседника в разговора.

Как се отговаря на този въпрос? Ето един отговор: Приема се лесно, няма нищо по-лесно от това. Дори приемането на такава покана е самата лекота, защото тя отваря в мен пространството на онова, което не ми принадлежи, което не принадлежи никому, анонимността на неизказаното и неизразимото, до които поезията – понякога – ни помага да се докоснем, губейки себе си. Но тогава става ясно, че не аз приемам поканата, лекотата не е моя лекота. Нещо различно от мен с лекота приема, съгласява се, а аз идвам на втората крачка, притеснен, затруднен. Моя остава отговорността за това безотговорно „да” на съгласието

Как се изработва критерий за оценяване на поезия? Какъв е Вашият?

Предполагам, че един възможен път е да си подготвиш предварително критерии. Например новаторство във формата или значимост на темите с оглед на съвременната ситуация в България, или междутекстови връзки с канона на българската лирика и т.н. И после започваш да оценяваш според тези предварително определени критерии. Този път не ми се струва особено привлекателен. Днес има много и различни начини да се пише поезия и предварително завършени критерии ще водят до критическа слепота за цели области от съвременното поетическо изкуство. Примерно, струват ми се дразнещи евтините поанти в много от съвременните български стихотворения; завършеци, които се възползват от механизма на вица. Но това не означава, че няма изкуство на поантата, нито че трябва всички стихотворения с подобен тип завършек да бъдат пренебрегнати.

Пътят, по който самият аз ще вървя, предполага опит да не се налагат предварително изработени критерии, а поетичните произведения да се съдят според собствената им мяра, според критерии, които те самите загатват. На възможното възражение, че така всяка поезия би изглеждала добра, трябва да се отговори, че всъщност много малка част от поезията успява да издържи на собствените си критерии. Като се оставиш самите творби да те водят, ти се откриваш към тях, позволяваш да те изненадват, да ти дадат нови, несъществували досега, критически инструменти. Вторият етап при този подход е дори по-труден, защото трябва да започнеш да съизмерваш несъизмеримото, несравними поетики и начини на писане. Тук моето доверие не би било в някаква фалшива обективност, която под привидната си неутралност налага едно социално конструирано и исторически обусловено разбиране за добра поезия. Не бих се доверил просто и на чистата субективна преценка, която е изначално компрометирана от лични вкусове, лични преживявания, лична история, които според никакъв критерий не могат да бъдат доказани като по-добри от други. Но през и отвъд субективното измерение може да се отвори нещо безлично, в което субектът се изличава, за да прозвучи гласът на неизразимото. Парадоксално, тъкмо в това ново (и безкрайно старо, старо колкото началото на литературата) измерение поезията може да бъде истински лична, а преценката да надскача преценяващия в точката, където без предзададени опори несъизмеримото започва да се съизмерва. Това измерение не е аисторичо, напротив, то е самата динамика – сблъсък на сили и възможност – на поетичната история там, където тази история разкрива себе си като множествено, хетерогенно протичане на уникални поетични събития.

Може би всичко това звучи неясно. Може да се обясни и по друг начин. Задачата, която си поставям, е да потъна в поезията до забрава, забрава на себе си, и тогава и там да се опитам да чуя тихия и оглушителен разговор между различните произведения.

Има/ имате ли очаквания към съвременната българска поезия?

Не бих казал „очакване”. Има чакане, изчакване, а после се срещаш с истинска поезия – и това е винаги неочаквано. Истинската поезия те изненадва, сварва те неподготвен. Нямам очакване, но продължавам да чакам.

Вълнувате ли се кои са читателите на поезия, как я възприемат?

Този въпрос е важен и тъжен. Важен е, защото той ни помага да откроим начина, по който поезията съществува днес. Тъжен е, защото това наше „днес” е толкова враждебно към поезията. Отвъд социологическото разграничаване на различните публики и начините, по които техните вкусове са формирани и трансформирани, във въпроса за мен вече отзвучава разпадането на споделен общ интерес към това изкуство, свеждането му до нещо незначително, чиято единствена стойност е в поддържането на нарцисизма на пишещия, който самовлюбено се изживява като поет. Подобно виждане не разбира, не може да разбере добрата поезия.

Вълнувам се кои са читателите и се надявам те никога да не са само двете най-близки приятелки на поетесата и нейната баба. Вълнувам се как читателите възприемат поезията и се надявам да имат сетива за онова в поезията, което е значимо отвъд най-тесния ни хоризонт.

Кое е най-трудно при избора на финалиста?

За пръв път съм в жури за поезия и още не мога да кажа, което ще бъде най-трудно при избора на финалист. Надеждата ми е затруднението да дойде от нуждата да се избере пръв между равни, много силни поети.

На финала, почти (нe) на шега: Защо четете поезия?

Не знам. Поезията, която ми въздейства най-силно, онази, която чета отново и отново, към която се връщам сам или с малцина приятели, ми разкрива незнание. Има нещо като точка на незнание – незнание за себе си, незнание за това, с което се срещам, – която поезията докосва и раздвижва. Незнание, което променя начина, по който виждам света, по който мисля човешките отношения, по който продължавам да бъда себе си след всяка бездна. Това незнание е крехко. Не бих искал да го смажа под привидната сигурност на ученото знание за историята на поезията, сигурност кое какво е и какво значи всеки израз, всяка дума. Опитвам да стоя в това незнание, на границата на „себе си”, и да оставям поезията да ми говори.

Прочетете още отговорите на останалите членове на журито на юбилейното издание на конкурса за поезия „Иван Николов“: Надежда Радуловa и Здравко Дечев.

Номинираните за наградата ще бъдат ясни на 1 декември. Те ще участват в рецитали в Пловдив (4 декември, 18.00 ч., Културен център на Радио Пловдив) и София (11 декември, 17.00 ч., НДК, Панаир на книгата), а самата награда ще бъде връчена на 17 декември в София.

[ + ]