Криминалните романи и трилърите отдавна се нареждат сред любимите ми четива. Основните причини са интригуващите загадки, които предизвикват ума ми (и ми носят приятно чувство на задоволство, ако ги разгадая преди края), и възможността да надникна в психологията на героите, да изследвам заедно с автора обстоятелствата, предизвикали съответното поведение у персонажите му.
Понякога писателите се осмеляват да преминат извън нашия свят и да ни поканят на едно по-различно пътуване, което предизвиква реалността, но остава достатъчно близо до познатото ни, за да ни накара да се запитаме: „Ами ако е истина“?
„Покана за задгробен живот“ (изд. „Бард„) от Глен Купър е такава история. Действието се развива около учения Алекс Уелър и агента на ФБР Сайръс О’Мали, а основната идея е фокусирана върху въпроса има ли живот след смъртта и каква цена сме готови да заплатим, за да разберем отговора.
Като дете Алекс Уелър преживява автомобилна катастрофа и през следващите години отчаяно се опитва да пресъздаде неземното чувство, което е изпитал на прага на смъртта. Един ден тази обсесия го подтиква към убийство и дава началото на епидемия, която може да промени целия свят. Междувременно агент О’Мали се опитва да води нормален живот, докато малката му дъщеричка умира от коварна болест. Той се съсредоточава върху единственото, което владее до съвършенство – преследването на престъпници, а уменията му го изправят на пътя на Уелър.
Романът е изграден по познатата ни схема – с редуващи се глави, проследяващи гледните точки на Уелър и О’Мали, което постепенно създава напрежение. В началото действието се развива сравнително бавно и се забързва едва към средата, когато събитията излизат извън контрола на двамата главни герои. Интересното е, че по този начин Глен Купър много добре илюстрира разпространяването на една епидемия – отначало бавно и спорадично, а след това масово и необратимо… Не знам дали такъв е бил търсеният ефект, но алюзията ми хареса.
Оригиналната корица на романа
В „Покана за задгробен живот“ основно ме впечатли контрастът между хората, които цял живот са се опитвали да избягат от смъртта, предпазвайки себе си, близките си и обществото от нея, и другите, които я желаят повече от всичко, които я предизвикват, за да си докажат колко са смели, или я приемат като мечтано избавление. Имайки предвид тази тема и начина, по който протича случващото се почти до последните страници, краят имаше потенциал да бъде доста по-изненадващ, грандиозен и смел, но, за мое съжаление, се оказа разочароващо предвидим.
Въпреки сериозните мотиви, на които залага, романът не е твърде психологически. Авторът демонстрира как героите се променят под влияние на различните фактори, но не задълбава твърде в душевното им състояние. В някои по-драматични моменти не ми достигаше именно потапянето в емоционалността на образите. За много читатели липсата му може да се окаже предимство, защото ще ги остави сами да си направят изводите – ако пък предпочитат, имат възможност просто да се отдадат на екшъна.
Трябва да отбележа, че в книгата не се заплита мистерия относно самоличността на убиеца – знаем кой е още от самото начало. Загадката по-скоро е дали наистина има злодеи в цялата история. Да, някои от героите извършват престъпления, но може би целта им ще оправдае използваните средства…
Ето го и другия въпрос, който често се появява в романа: „Може ли убийството да бъде оправдано„? С оглед на конфликтите, които са разтърсвали и продължават да разтърсват света в момента, мога да си представя как много хора (учени, политици, войници) ежедневно се изправят пред него и всеки намира своя отговор и своето оправдание. Аз не съм убедена, че знам каква е моята позиция, но съм сигурна в едно – обичам книги, които ме объркват, изправят ме пред подобни дилеми, предизвикват убежденията ми и ме карат да отворя съзнанието си за различни гледни точки.
