„Aфиши в oглeдaлoтo“ yвличa ĸaтo пълнoвoднa peĸa и yмeлo впpимчвa шeпoтa нa иcтopиятa. Замесен с късчета история и пълни чаши въображение, „Афиши в огледалото“ е роман за София преди 100 години и София днес, за магията на театъра и малките вълшебства в ежедневието. Книга, умело пренасяща читателя в света на една актриса, която не заслужава да бъде забравена, и на една пианистка, която трябва да си спомни, за да продължи напред. Гepoитe – и peaлнo cъщecтвyвaлитe, и тeзи, poдeни нa cтpaницитe, ce oглeждaт във вceĸи oт нac.
Очаквайте ревюто на Габриела Кожухарова за романа, чиято премиера ще се състои на 9 декември (събота) от 18:00 ч. в Литературен клуб „Перото“.
Най-после репетицията свърши. Роза избърза към стаичката зад кулисите – ако преди й беше все едно кога ще стигне там, напоследък все се силеше да е първа, та ако се е получило писъмце за нея, друг да не го зърне.
Този ден нямаше.
Снимка на Роза Попова преди 1939 г. (източник: ДА „Архиви“)
Можеше сега спокойно да си тръгне под ръка със Стоян, който я чакаше пред салона. След мрака на театралния салон клепачите й мигом се затвориха от ярката светлина отвън. А после есенното слънце завъртя шарения си чадър пред очите й. Зеленото на тополите и орехите бе още там, но жълтите ивици на есента се прокрадваха и в техните корони. За сметка на това листата на ябълките и джанките отдавна бяха забравили за лятото. В дворовете, покрай които двамата минаваха, туфи от разноцветни хризантеми се мъдреха до току-що подредените дърва за огрев, кокореха се далии, червенееха късни чушки. Из прашните улици, които в миг можеха да се превърнат в непроходими кални препятствия, играеха малки деца – големите вече бяха в класните стаи. Шопи в пъстри премени откарваха празните си каруци, успели да продадат есенното зеле и картофи рано-рано на домакините на Лахна пазар. Продавач на оцет ги съпроводи в част от пътя им, възхвалявайки качествата на стоката си на правещите зимнина стопанки от порта на порта. Двама мъже с шапки на главите ги познаха, поздравиха ги с поклон и чак когато отминаха, Стоян й припомни кои са и къде наскоро се бяха запознали с Роза.
А тя вървеше уж като насън, но все мислеше от кои сенки ги следи Тодор или нарочно пратеното от него дете… Бе нащрек за всяка стъпка, за всеки жест – искаше те да са естествени и изящни едновременно. От месеци живееше все едно е непрекъснато на сцената: още повече внимаваше какво облича, колко модна е шапката й, всички къдри мирно ли са прибрани на главата, гънките на полата диплят ли се по снагата й грациозно. Макар нито веднъж да не бе срещнала Тодор – той бе спазил обещанието си – тя бе сигурна, че е наоколо. И като не знаеше кога я гледа, мислеше си, че е непрекъснато.
У дома ги чакаше изненада: варненският книжар Стефан Георгиев им бе изпратил книжката на Пейо Яворов „Стихотворения“. Стоян я бе поръчал още при вестта за излизането й след отличните впечатления, които поетът бе оставил у мнозина, следящи редовно списание “Мисъл“. Така, както Алеко Константинов бе раздвижил публиката с фейлетоните си, очаквани с нетърпение, така и стиховете на Яворов станаха популярни за кратко време – четяха се по вечеринки, декламираха ги страстно и младежи, и госпожици.
– Виж, хората имат толкова нужда от новости, от светлина… А звезди на небосклона български греят очевидно доста. Ето го – един телеграфист от Анхиало сътвори чудеса с поезията си. Помниш ли онази “Калиопа“?
Стоян разлистваше книжката и по-скоро говореше на себе си. После се зачете – така, както си беше с връхната дреха, така си и остана.
Как да не я помни… Оттогава беше минала година. Или две? Но можеше да провери лесно – броят бе от януари, а всички книжки на списание “Мисъл“ стояха надлежно подредени на етажерката в гостната. Не бяха пропуснали нито една, четяха ги, обсъждаха ги. Роза бе зашеметена, когато прочете стиховете: някой бе прозрял в сърцето й, някой бе описал дните й – забравяше ли се такова нещо?
Онази „Калиопа“… Онази невъзможна любов, която непознатият поет бе обрисувал… Опасна и неразумна… И до днес помнеше думите наизуст:
Огънят е пакост жива
С огъня игра не бива.
Мила млада проумей:
С него – знай си! –
Не играй си,
Не, недей!
Стоян Попов (източник: ДА „Архиви“)
Яворов пишеше за огъня, но не казваше кой е огънят в нейния случай. Тогава мислеше, че е Тодор, но сега виждаше в думите по-скоро лика на Стоян. Стоян без думи й беше показал, че няма да търпи своеволия, когато се отнасяше до тях двамата, до семейството им. В същото време с отколешната си толерантност приемаше букетите, аплодисментите, неловките комплименти на младежите след спектакъл и уважителното, но все пак видимо флиртуване на мъже с положение в обществото. Сред тях имаше и депутати, и хора свързани с двореца, и банкери, и дипломати. И дори поети, другари на Стоян.
Мъжът й минаваше покрай всичката тази олелия съвсем спокойно, давайки възможност на Роза да се наслади на миговете внимание и ласкателствата. Но ето – от юни не я изпускаше от поглед нито за миг. Все беше готов да я придружи, все с усмивка, без мърморене или укор. Нито веднъж не я спря в намеренията й за разходка, пазар или среща – просто беше с нея. И Роза нито веднъж не възропта: кажеше ли дума, щеше да означава, че е забелязала загубата на свободата си. А за да я забележи, значи й трябваше.
И тогава идваше сложният за обяснение въпрос – защо присъствието на Стоян й пречеше?
Като в същото време искаше лудостта с Тодор да спре. Като искаше да се върне към нормалния си живот. Като знаеше, че никога не би се разделила със Стоян – и защото го обичаше, и защото Стоян за нея означаваше театър. Никога не беше обсъждала с Тодор подобен въпрос, но какво щеше да прави тя във Враца? Да ниже червени чушки да съхнат за зимата и да му приготвя яхния за обяд? Не, за разлика от Яворовата Калиопа, тя не можеше да прошепне тъжно: “Боже, Боже, до кога…?“
Защото сцената бе нейното призвание. Това Роза не можеше да забрави никога.
Както и че Стоян я бе довел до нея.
Радостина А. Ангелова (снимка: Невена Рикова)
Радостина А. Ангелова жонглира с различните си роли точно толкова добре, колкото с думите.
Тя е преподавател, доктор на техническите науки, автор и съавтор на над 170 научни публикации и учебници. Награждаванa e у нас за поезия и разкази, нейни текстове са публикувани в стихосбирки в Белгия и списания във Великобритания и САЩ. Член е на Международната хайку фондация и три поредни години е включена в европейския Топ 100 за най-креативните автори на хайку. „Афиши в огледалото“ е петият й роман след „Виенски апартамент“ (още едно ревю тук), „Имаго“, „Обратната страна“ и „Не сме тукашни“.
