fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Ревюта

Докоснете се до нозете, бродили из Индия, и впръскайте прахта им в сърцето си

6 мин.

прах от нозете„Впрочем, покрай тия обувки разбрах нещо много важно за живота в Индия. Че скърцането му е майката! В тоя живот най-важно е да се скърца. Ако искаш да си чут и да ти дават път, трябва да скърцаш. Да дрънчиш и да грачиш. Нищо че ще развалиш пейзажа, нищо че ще накривиш нечия шапка. Важното е да стържеш по главите на хората. Защото мълчанието е половин съгласие. Мълчанието може да убива и разкъсва със жестокостта на леопард.“

„Оранжево“

Убеждавам се, че не трябва да започвам една книга с определени очаквания. И то не да очаквам дали ще е хубава или не, а за начина, по който е написана, по който е разказана. Отворих „Прах от нозете“ (ИК „Жанет 45“) на Елена Щерева и Николай Янков с толкова голямо желание.

Все още подвластна на „Химикал, шоколад и 2 рупии“, нямах търпение да стъпя отново с тях на индийска земя и пак да се впуснем в приключения. Започнах книгата и се усетих, че не чета, че не чувам това, което те ми разказват, а постоянно се питам: „Къде е Елена? А Ники? Няма ги? Какъв е този шофьор, те кога ще се появят!!!“ И на 10-ата страница се отказах. Затворих книгата и излязох навън, на разходка  с приятели, за да се разсея, за да забравя нагласите си. Вечерта като се прибрах вече бях нетърпелива да видя къде наистина са Елена и Ники.

И те бяха там. Усещаха се във всеки разказ, дори да не присъстваха като герои в тях. Усещаше се любовта им към Индия в начина им на разказване. Виждах пак всичко през техните очи, научена вече от първата книга. Всичката цветност, мистика. Лекотата, с която описват контрастите из страната. В един миг сърцето ти се свива с болката на другия, в следващия виждаш и ти богинята Кали и не можеш да мигнеш от вцепенение.

„Прах от нозете“ включва 9 разказа, всеки от които носи името на цвят. Нека ви ги изредя по начина им на подреждане в книгата: Черно, Виолетово, Синьо, Зелено, Оранжево, Червено, Жълто, Сиво, Бяло. Няма да ви разказвам за всеки Цвят поотделно, защото те са и неделими, поне за мен. Знам, че героите от „Черно“ са се притаили някъде в другите Цветове и всички заедно се преплитат в една невероятно красива дъга. Елена и Николай са се справили блестящо, предавайки ни цялата красота на Индия и запознавайки ни с всичките й пластове. Дори сбърчвайки нос в погнуса към разни други привички, неспазването на хигиената или нарушаването на правилата за безопасност да ни кара да настръхнем от ужас, ние пак се дивим пред чудесата й.

Няма ден, откакто съм прочела историите, в който да не съм се сетила за поне един разказ. Докато пиша вали дъжд и се сещам за „Черно“:

„Небето беше натежало от тъмни облаци. Всеки момент те щяха да излеят своята душевна болка върху бездруго тъжния свят, изпълнен с толкова много крехки усмивки и уморени пътища.
Заваля. Един особен дъжд – като тъга в насипно състояние.“

И след този дъжд веднага усещаш дъхавата свежа трева и цветя и… „Зелено“:

„Така обичах да се въргалям едно хубаво по треволяка, че ако речеше човек, можеше билков чай да свари от дрехите ми. Истински хималайски чай, не тия днешни залъгалки в цветни целофанчета от магазина на Раджу на Донгра базар. Казвам ти, хубав, силен чай. Само с едно изстискване на вълнения чорап лекувах туберкулоза. И чумин цяр можех да ти открия в някоя закътана гънка или заплетено възелче от дрехата си.“

И мечтаеш да си там, с героите от разказите, защото:

„Абе, каквото и да си приказваме, велика сила е планината. Едно такова столче, на което боговете обичат да присядат, за да огледат величието на своето творение.“

Приказно е настъпването на вечерта в „Червено“, и не само заради магичното присъствие на апсарите – красиви и изящни женски създания, наподобяващи нимфи, свързани с облаците и водите в хиндуистката митология:

„Мръкваше се. Един подир друг хората щракваха лампите. Нощта тук не се утаяваше плавно, а се спускаше отведнъж като театрална завеса. Луната едва дочака слънцето да потъне зад хоризонта, за да покаже новата си сияйна нощница. В тайнството на дървета и треви сякаш пристъпваха загадъчни апсари, наизлезли да се окъпят в топлия и влажен мрак, без страх, че някой може да ги зърне сред високите синапени полета, през които цепеше нашият влак.“

И както се наслаждаваш на природата се връщаш бързо в суматохата на града и сред хората в „Сиво“:

„Картината се променя драстично единствено с идването на поредния влак. Тогава гарата заприличва на разръчкан кошер. Хаос, паника и жужене! Когато влак нададе боен сигнал, че навлиза в гарата, чакащите тутакси се подготвят за схватка. Борбата е третият по популярност спорт на гарата.“

За един момент се радваш на уж интелигентните представители на обществото, които се възмущават от плюенето по перона на гарата, а в следващия недоумяваш – ама те защо са толкова самовлюбени и не помогнат на стария човек да пийне глътка вода?

Срещите с Индия съчетават и традициите на по-старите поколения, но и желанието на младите да се откъснат от тях: от уреждането на бракове, избирането на партньор по каста, снимка, образование или джанам патра – рождена карта в астрологията, до напускането на родните земи в търсене на новото, модерното, бляскавия и удобен начин на живот.

Можете ли да четете отделно разказите? Сигурно. Но усещането няма да е пълно. Защото Индия е една прекрасна симбиоза от божества, мръсотията по улиците, легенди, мизерията из домовете, преклонение пред природата, прашни и страшни пътища, неземни гледки, отношението към животните е стряскащо както с жестокостта към един вид, така и с преклонението към друг. Няма значение дали ще подхванете Цветовете подред или разбъркано. Единственото, което е важно, е душата да попие от всеки нюанс. Защото Индия остава в сърцето на всеки човек, тръгнал на пътешествие из нея с Елена и Ники.

Още едно ревю за книгата прочетете при Христо в „Книголандия“.