fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Ревюта

По „Пътят на промените“ към краха на илюзиите

7 мин.

pytiat-na-promenite„Пътят на промените“ звучи ужасно езотерично. Зад кориците обаче се крие един роман, който е толкова реалистичен и изпипан, че се чудиш чия история разказва Ричард Йейтс. Твоята, тази на родителите ти или тази на своето поколение?

Ричард Йейтс е малко по-възрастен от своите герои, едва на 35, когато през 1961 г. публикува романа „Пътят на промените“ и е номиниран за The National Book Award, в компанията Джоузеф Хелър и „Параграф 22“. Нито единият от двамата не получава наградата, но и двете книги днес са считани за образци на американската класика. Въпреки че често присъства в университетските курсове по литература, романът истински достига до читателската аудитория през 2008 г. след екранизацията на Сам Мендес с Леонардо ди Каприо и Кейт Уинслет.

И, след като си спечелих малко време с любопитни факти, е крайно време да пиша за книгата. А това е по-трудно, отколкото може да си представите. Дълго време мечтах за нея – бях сигурна, че ще намеря отговори на всичките си въпроси за живота. Или дори да няма отговори, поне ще подреди в главата ми представите ми за света.

Истината е, че след нея се чувствам още по-объркана.

Мисля, че Йейтс избира да разкаже историята на едно американско поколение през образите на Франк и Ейприл Уилър, за да може да избяга от идеята за „големия американски роман“, който описва системата отвън, като RevolutionaryRoadнаблюдател. Влизайки в дома и живота на Франк и Ейприл, читателят разглежда системата отвътре.  Система, която създава едно поколение, хванало края на Втората световна война, когато надеждата вече е просветвала на хоризонта; поколение, което много бързо е осъзнало потенциала на комфортното живеене в мирно време; поколение, което е далеч от блясъка на 20-те години и дори не подозира за зараждането на хипи-движението; което е самоуверено, могъщо и вярва, че светът принадлежи на смелите – нещо като златен век за „американската мечта“ и зараждането на идеала за щастие и комфорт, който постепенно завладява целия свят.

Поколение, което толкова много бърза да навакса загубеното през войната, че забравя как се живее и затъва в самодоволство и самозаблуда, които категорично бърка с щастието. Франк и Ейприл са жертви на тази самозаблуда, всеки посвеому и двамата заедно.

Семейството им се крепи на дълбокото вярване, че и двамата са различни, надмогнали клишетата и веригите на средната класа, по-интелигентни, по-начетени, по-добре образовани, по-чувствителни. Изключителни свръхличности, попаднали в капана на средната класа и предградията като че ли по погрешка, злощастно стечение на обстоятелствата.

Балансът, който поддържа тези самозаблуди, е крехък и всяка погрешна стъпка в сложния танц на семейство води до пропукване в маската на щастие и изключителност, до скандал с чудовищни размери.

След това кавгата излезе извън контрол. Тя караше ръцете и краката им да треперят, изкривяваше лицата им в омраза, тласкаше ги все по-силно и по-дълбоко към слабите места на другия, показваше им хитроумни начини да заобиколят силните страни и подходящи моменти да сменят тактиката, да финтират и да ударят отново. В пространството при поемането на въздух тя изпращаше спомените им да препускат назад през годините в търсене на старите оръжия, за да отворят вече зараснали рани; кавгата продължаваше и продължаваше.

пътят на променитеФранк и Ейприл, особено Ейприл, вярват в своята поза толкова много, че почти успяват да те убедят в нея. В един момент (за мен това беше първото гостуване на Шеп и Мили Кембъл) размътеният фокус, през който наблюдаваш живота им, става кристално ясен; всички театрални жестове рухват и започват да звучат фалшиво.

Франк е израснал в сянката на двама по-големи братя, отчужден от баща си и винаги търсещ внимание и приятелство. След края на войната, без да е видял кой знае какво от нея, се възползва от възможността да продължи образованието си и заема онази толкова популярна сред студентите поза на изтерзан интелектуалец, на чувствителен млад мъж, когото съдбата е избрала за велики дела... Съчетайте това с приятен външен вид, бохемската атмосфера на Ню Йорк и еуфоричното безгрижие на една Америка, лекуваща раните си от Втората световна война, жените сами падат в ръцете му и нямат търпение да свалят дрехите си.

Ейприл обича идеята за себе си като безчувствена, фатална жена, запазила чара на 20-те години, студена и страстна. Тя е от онези красиви жени, които обожават да бъдат обожавани, но в същото време искат да бъдат нещо повече от украшение. И все пак използва безмилостно красотата си и остротата на характера си, за да изнудва, манипулира и изкривява живота, така че да подхожда на плановете и самозаблудите й. Дори домът й прилича на театрална сцена, всяка вещ подбрана внимателно, за да излъчва послание към публиката, за да подчертае колко не на мястото си е жена като нея в предградията, как ролята на майка и съпруга е нещо временно – именно роля, а не истинската й същност.

И двамата са суетни, но отнема малко време да разбереш, че под тази суета всъщност няма нищо. И че с годините прозрението за съществуването й у другия е преобразило любовта (доколкото изобщо я е имало) в ненавист, непоносимост. За проблемите не се говори, те се потискат, изтриват – все едно никога нищо не се е случвало. Поне до следващия скандал.

– Човекът – каза той отново – е луд. Знаеш ли каква е дефиницята на лудостта?
– Не. А ти?
– Неспособността да общуваш с друго човешко същество. Неспособността да обичаш.

Наистина е глупаво – Франк цял живот пренебрегва работата си с идеята, че е твърде добър за нея; намира ирония във факта, че си е избрал професия без перспектива, dead end job, която да слага храна на масата на децата му, че жертва Revolutionary Roard Richard Yatesпотенциала си в кабинка два на два и просто чака времето да мине, за да отиде на обяд или да се прибере у дома. А най-ироничното е, че всъщност е дяволски добър в работата си. И когато най-после (отново поради (злощастно?) стечение на обстоятелствата) най-после започва да се чувства добре с нея и да вижда светлина в тунела, Ейприл съставя план за бягство.

И това е началото на края. Този път съвсем, съвсем истински край. Двамата са непораснали деца, които не могат да се примирят, че животът им не е изключителен, не е романтичен и не е нищо повече от този на останалите. Че те не са нищо повече от останалите. Ейприл е доста по-смела и доста по-бързо провижда развитието на нещата. Когато една чаша се счупи, колкото и да я лепиш, пукнатините винаги остават. И в крайна сметка се превръщат в бездни. Пътят на промените не ги е отвел до отплуване към залеза, а към бавното и мъчително осъзнаване, че илюзиите и самозаблудите не могат да са вечни. И че в опитите си да ги задържиш, можеш да разрушиш и малкото истински неща около себе си.

… ако искаш да направиш нещо абсолютно честно, нещо истинско, винаги се налага да го направиш сам.

Когато си нечестен със себе си, няма значение къде ще избягаш – дали в предградията, или в Париж, дали в ролята на домакиня или на фатална жена, покоряваща Манхaтън. Неискренността те огражда със стени, зад които не никой не може да проникне, дори тези, които уж обичаш. И само пътят на промените може да те изведе далеч от самотата.