„Има ли място политиката в музиката?“, попита ме приятел музикален журналист онзи ден. Стори ми се като реторичен въпрос. Отговорих му, че музиката, като всяко изкуство, е политика, а музика, която не е политика, не е достойна да се нарече изобщо музика. И че Митьо Пайнера не би могъл да продуцира нищо като спектакъла „Стената“ или пък филма по него.
Музика = политика + ценности -> ето това бих написал на моята си берлинска стена. Като онази, в чието събаряне символично участвах пред немското посолство преди месец. Защото после попадаш на книги (енциклопедии?) като тази и ти се приисква да не си пропускал цели епохи от музикалното си образование.
Израстнал съм с рок музика. Истинска, праведна. Обаче повече Пърпъл и Металика, по-малко Пинк Флойд и Цепелин. От „Стената“ имах само горчив вкус от детските години, когато съм зървал клипа с месомелачката и учениците. Както и бегли спомени за припева „Чиче, имаш ли салам?“. Разбира се, знаех за страхотното политическо значение на филма и културното на самия албум, но самата мащабност явно ми беше убягнала. И когато онзи ден захванах „Създаването на Pink Floyd The Wall“ на Джералд Скарф ми се искаше да няма нужда да спя нощем (за пореден път заради книга).
Четох дълго и напоително, с включен YouTube от едната страна и телефон в ръка, за да мога бързо да прехвърлям песните и анимациите, за които четях. Започнах с дългото пътуване на Джел до САЩ – анимацията, заради която Родж Уотърс и компания го забелязват и взимат за „придворен“ художник. Влизах в почти всяка една от рисунките, преминали през десетки варианти, вълнувах се и исках да заема страна в споровете около спектакъла и филма, възможните провали.
Четеш и виждаш как пред очите ти се ражда културно-политически феномен, страхотна и скъпоструваща сатира, която прави фурор по целия свят. С психеделичната музика на Пинк Флойд и още по-психеделичните изображения на Джери Скарф… Защото, ако днес ти се струва интересно групи и диджеи да свирят/пускат, докато зад гърбовете им на стени се сменят разни рисунки, спомни си, че Пинк Флойд са го правили преди 40 години.
„Създаването на Pink Floyd The Wall“ е не просто поглед отвътре, а погледът на самия спектакъл – защото Джери е всъщност основната движеща сила, заедно с Роджър. Говори не само в първо лице, но и с цялата болка на сътворението, на костваните усилия и инвестираното време. Непубликувани илюстрации, комбинирани с обясняващи ги интервюта (страхотна работа на редактора тук, няма спор) и чудесна фенска информация. Ако има как да направиш историческа книга по 80-минутен албум, това е начинът. Е, направиха цял филм по албума, така че 30 години по-късно едва ли е било крайно трудно.
Адмирации за „Изток-Запад“ за тази книга – изпипана до последния детайл, може би невъзвръщаема инвестиция заради високата цена. Но всяка една стотинка си заслужава, вярвайте ми.
