Някои книги идват с трясък. Други – като „Смок“ (изд. „Сиела“) – идат като съседката отдолу в неделя по обед: с тавичка мусака, сладка усмивка и без никакво намерение да си тръгне скоро. Абе, уютна работа. Да, това е закъсняло ревю, ама тоя роман си заслужава чакането. Пък и, честно казано, нямах нито гласа, нито куража да се върна към рецензиите, когато „Смок“ излезе, а после ми намигна от рафта така, че да си кажа: Айде, стига мрънка́, седай и пиши.
А да пишеш за книга на Ели Лозанова си е малко като да носиш кисело мляко на мандраджия – знаеш, че има кой да го прави по-добре. Особено когато авторката ти е не само вдъхновение, но и приятелка, съавторка (на криминален роман, ни по-малко!), а също и човек, който умее да пълни салона в Q-bar с истории и мирис на домашна лимонада. Винаги съм се чудела как го прави. Пише на диалект, ама не звучи като комедия. Пише за Северозапада, ама не ти се доплаква. Или поне не всеки път. По-често ти иде да викаш „Наздраве!“ и да заредиш нова ракия.
И дори сега, доде го редя тва ревю, едно тихо гласче в главата ми повтаря: Ако Ели не е имала предвид точно туй, к’во прайм? Но пък, както си я знам, тя сигурно ще свие рамене и ще каже: К’во па, така го е усетѝла, така го е написала́. И ще бъде права.
Познавам Ели като разказвач, преди да я познавам като автор в книжарниците – чула съм я как чете разказите си на чаша вино в Q-bar в Монтана, обградена от книжни хора с големи сърца и още по-големи мечти. Работили сме заедно и по „Пансионът на Мария Г.“ (изд. „Потайниче“) – роман, който без нея щеше още да събира прах като идея. Та, не, не съм обективна – ама кой е, когато говори за глас, дето му звучи като вкъщи?
Бела е градска, ама къде село видиш, сърце ти трепва
Нашата главна героиня Бела е фотографка. И то не от ония, дето снимат по сватби и после се карат с булката за фотошоп. Тя е градско момиче с творчески порив, лъскав апарат и личен живот, който прилича на черно-бял негатив, изложен на пряка светлина. Ходи си тя из Северозапада, снима природа и руини – и бам, спира пред една къща. Изоставена, мистична и (естествено) пазена от змей. Или по-точно от смок. Не змей от ония с люспи и мечове, а смок – легендарен пазач и символ, дето не обича много-много да му се пречи. Самата Бела е прекалено рационална, за да вярва в змейове – ама не е ли така с всяка жена, докато не ѝ се наложи да вярва?
Казано иначе: Бела не търси приключение, ама то я намира. Както и комшиите от Бъкавец маала – с тяхната хубава ракия, още по-хубави псувни и склонността да организират международен кулинарен фестивал, сякаш правят баница в понеделник.
И да, в тази история има мистерия, има кулинарен фестивал, има любов, има домашно сирене и приказки на маса, ама най-вече има истински хора – онези, дето не са само персонажи, а съседи, роднини, гледали в съня ти. Те псуват цветисто, пият като за последно и живеят така, че ти се иска да ги прегърнеш и да им сложиш още една ракия.
Диалект? Абе не знам, ама ми звучи познато
Обикновено не позволявам на диалекта си да се изплъзва, особено в писмена форма – не знам, остатъчен страх от конкурсни есеистични формати, може би. Но за книгите на Ели Лозанова човек просто трябва да си освободи диалекта от усмирителната риза и да го остави да се развихри.
Мама, която прочете книгата преди мен (защото някои майки не чакат препоръки от литературни платформи, а действат), отсече: „Няма диалект вътре.“ И аз, понеже съм кротко дете, кимнах, ама нещо ми беше съмнително. Ели без диалект е като таратор без чесън – може да става, ама за к’во? Разбира се, че има диалект. Ама не онзи, дето звучи като от народна носия и се използва за ефект. Тук диалектът диша – съска, драще, кикоти се зад масата. Ако не си от Северозапада, ще се почесваш по главата. Ако си – ще ти се види, че книгата е на съвременен български с леки оттенъци, ще кимаш с разбиране и ще си кажеш: „Тия думи ги е чува́л и дедо ми, само че той ги казваше с повече псувни.“
Ели не пише на диалект, тя диша с него. Северозападният език в книгата не тежи – не е фолклорна украса, не е кич. Той е там, защото това е начинът, по който хората в тази история се обичат, карат, примиряват и забравят.
Смехът като локална валута
„Смок“ не е роман, който се взема насериозно. Но си казва сериозните неща – през хумор, през сълзи, през капачката на буркана с лютеница. Героите тук се обичат, карат се, пият, псуват, правят ритуали и се смеят. И най-важното – те не искат да те впечатлят. Просто ти отварят вратата и ти казват: „Ела, че сме запалили печката.“
Това е книга за дома – дори когато не си сигурен къде точно е той. За любовта – даже когато пристига по боти, целите в кал, и не се извинява, че е закъсняла. За това как животът може да те върне на място, което никога не си знаел, че ти липсва.
„Смок“ е книга, която говори с усмивка за тъга. За самотата, която идва от големия град, и за принадлежността, която идва не от адресната регистрация, а от миризмата на влажна земя сутрин. Това е книга, която няма да те разплаче нарочно, ама ще ти лепне едно усещане в гърдите, което ще носиш дълго – като песен, дето си чул от радиото в бащината кола.
Не очаквайте преструвки. В „Смок“ всичко е както си е – рошаво, прашно, човешко. А любовта не идва на бял кон, а на две бири разстояние, с дрезгав глас и риза на каре. И като се появи, не я познаваш веднага. Ама когато я познаеш – всичко друго замлъква.
А хуморът – ах, хуморът. Той не е опит да разсмее на всяка цена, а да ти подаде чаша с ракия, докато ти разказва колко е била студена зимата, когато си изгубил себе си. Смях през сълзи, през отчаяние, през самота. Има лекота, която само тежкият живот може да роди, и „Смок“ го знае.
История, пазена от смок
Легендата за змей (или смок), който пази къщата, около която се развързва нишката на историята, е само единият пласт на книгата. Ели Лозанова не се опитва да създаде митология, тя я възкресява – не като фолклорен колаж, а като нещо живо, което съществува в ежедневието на селото, почти като домашно животно, за което никой не говори, но всички хранят. Този смок е пазител, мост между селото и собствените страхове, между старото и новото, между несигурността на града и уюта на място, в което има почва под ноктите.
Героите – от Бела, през съседите ѝ от Бъкавец маала, до най-неочакваните образи – са изваяни от думи с плът. Те дишат, псуват, пият, обичат, шушнат, бягат и се връщат. Романът не разчита на ефектни обрати, а на човешка достоверност. Именно тя е най-силното му оръжие – онзи тип разказ, който не крещи, а се настанява трайно и тихо в сърцето ти. Също като любовта, която се прокрадва в тази история – не като розова литература, а като онази нужда да останеш, когато вече си си тръгнал.
Препоръка? Па че то се разбира
Тая книга е като бабината лятна манджа – дето си мислиш, че ще си хапнеш малко, ама после си сипваш още веднъж. И после още веднъж. Не щото не можеш да спреш. А щото не искаш.
„Смок“ е книга, с която можеш да седнеш на сянка и да забравиш за време и място. После да я вземеш в леглото, да четеш с фенерче и да си обещаеш: „Още само една глава.“ (Лъжа. Ще ги прочетеш всичките.) Ще я препрочиташ, ще я подаряваш, ще я носиш в раницата на път към село или обратно към града. Щото както и да я въртиш – Наше село те чака. Там има хора, котки, фестивал, една къща със смок и, разбира се, северозападен диалект. Не е лошо, нали?
Прочетете „Смок“, ако ви липсва Северозападът – дори да не сте били там. Прочетете я, ако ви липсва глас, който звучи автентично. Прочетете я, щото накрая ще искате да върнете Бела в къщата ѝ и да седнете с нея пред прага, със смок до нея и куче до вас. И да си кажете по едно „Наздраве“.
Можете да намерите „Смок“ на Ели Лозанова в Ozone.bg.
