Криминалният жанр се развива постоянно и все по-рядко се изчерпва с класическата си конфигурация. По-находчивите писатели (още от времето на Чандлър насам) залагат не само на заплетен сюжет със сравнително неочаквана развръзка, но и с добре изградени персонажи. В крайна сметка те са тези, които успяват да задържат вниманието на читателя, докато го превеждат през действието.
За да бъдат достоверни и пълнокръвни, персонажите трябва да имат проблеми, които да са достатъчна мотивация за смисленото развитие на действието. Никой не вярва на плоски герои. Или поне така се надявам.
За щастие, немската писателка Зое Бек е наясно с това. Романът „Старото дете“ (изд. „Еднорог“) надскача очакваните параметри на жанра, за да отведе читателя в едно пространство на страх, стрес, манипулации и недоверие. Няколко жени са оплетени в сложна игра на майки и деца, в която евентуалните роли са разменени още в началото. Една жена смята, че бебето, за което всички твърдят, че е нейно, е чуждо. Няколко десетилетия по-късно друга жена открива, че семейството й е пазило тайни от нея и междувременно някой се опитва да я убие. А едно болно дете бързо остарява много по-рано, отколкото всички предполагат.
„Старото дете“ е роман, който се развива в няколко сюжетни линии през интервал от две до три десетилетия. Динамиката на действието е забележителна и поддържа напрежението на високо ниво. Зое Бек пише стегнато, без да изпада в излишни детайли, като акцентира върху героите си и вътрешната им мотивация. Всяко едно действие е аргументирано и предизвикано от друго. Затова „Старото дете“ е книга, която се чете бързо и с лекота. Няма по-силно нещо от майчината болка и няма по-целеустремен хищник от онзи, който иска да предпази рожбата си.
Кой е лъжец и кой е луд?
Възможно ли е една майка да не признава детето си, защото е болно?
В книга, в която всеки изглежда наполовина луд и наполовина нормален, е трудно да заемеш страна. Въпреки че не съм родител, докато четях, искрено съчувствах на Карла. За мен нямаше значение дали тя греши, или не. Болката и бясното желание, с които опитваше да докаже, че е права, бяха достатъчни, за да й повярвам. Бях с Карла през цялото време – от първия до последния ред – и колкото и невероятна да бе историята, нямах нищо против. Нима често няма логика и истина дори в най-абсурдните ситуации?
Препоръчвам „Старото дете“ на всеки, който иска да прекара няколко вечери в компанията на история с трудно предвидим край, която балансира между криминалното, психологическото, човешкото и престъпното. Ще проследите неосъщественото детство на един млад човек, който още от раждането си е обречен на преждевременен край.
