Стивън Хокинг, за Wall Street Journal
Идеята за популярна книга за Вселената ми хрумна за първи път през 1982 г. Отчасти търсех начин да спечеля пари за училищните такси на дъщеря ми, но основната причина бе желанието ми да обясня докъде сме стигнали в разбирането на Вселената, доколкото сме се доближили до завършена теория, която би обяснила Вселената и всичко в нея.
След като възнамерявах да отделя време и усилие, за да напиша книга, исках тя да е достъпна за колкото се може повече читатели. Свързах се с литературен агент и му връчих чернова на първата глава, като му обясних, че ми се иска това да бъде от типа книги, които се продават по летищата. Той ми отвърна, че нямам никакъв шанс. Такава книга би се купувала от академици и студенти, но не би влязла в категорията на бестселърите.
Стивън Хокинг през 1988 г. Няколко години преди това литеартурен агент му казва, че популярна книга за Вселената няма шанс да стане бестселър
Предадох му първата чернова през 1984 г. Той я изпрати на няколко издатели и аз реших да приема офертата на Bantam Books. Интересът от страна на Bantam най-вероятно се дължеше на единия от редакторите, Питър Гуцарди, който взе работата много присърце и ме накара да пренапиша книгата така, че да стане разбираема за неспециалисти. Всеки път, когато му изпращах преработена глава, той ми я връщаше с дълъг списък от възражения и въпроси. На моменти ми се струваше, че това никога няма да свърши. Но беше прав: в крайна сметка се получи много по-добра книга.
Бях убеден, че едва ли не всички се интересуват как функционира Вселената, но повечето не могат да проследят математическите уравнения. Аз самият не ме се интересувам много от уравнения, отчасти защото ми е трудно да ги напиша, но най-вече защото ми липсва интуитивното усещане за тях. Аз мисля образно и целта ми беше да предам тези мисловни образи с думи, с помощта на познати аналогии и диаграми.
Колкото и да отбягвах математиката, обаче, някои идеи си оставаха трудни за обяснение. Това поставяше проблем: дали да се опитам да ги обясня с риск да объркам хората, или да ги замаскирам? Някои по-отвлечени понятия не бяха съществени за общата картина, но без други нямаше как да се мине.
Такова беше, например , понятието „сбор на историите“. Това е идеята, че не съществува една единствена история за Вселената, а по-скоро колекция от всички възможни истории и всички те са еднакво истински (каквото и да значи това). Другата идея, която придава математически смисъл на първата, е тази за въображаемото време.
Като гледам назад, си давам сметка, че трябваше да се постарая повече в обясненията на тези две много трудни концепции, особено въображаемото време, с което хората изглежда срещаха най-много затруднения. Но в действителност не е необходимо да разбираш точно какво е въображаемото време – достатъчно е , че е различно от онова, което наричаме „реално“.
Когато наближи публикуването на книгата през 1988г., ученият, на когото изпратиха предварително копие за рецензия в сп. Nature, беше потресен от грешките, които откри, като разменени и неправилно обозначени фотографии и диаграми. Той позвъни на издателя, който също остана потресен и реши още същия ден да изтегли и рециклира печатните коли. (Екземпляри от оригиналното първо издание вероятно са много ценни днес.) Все пак книгата беше по книжарниците навреме за премиерата в Деня на шегата (1-и април). Преди това списание “Тайм” вече беше публикувало материал за мен на заглавната страница.
Издателят беше изненадан от търсенето на книгата. Тя беше в списъка с бестселъри на “Ню Йорк Таймс” в продължение на 147 седмици и в списъка с бестселъри на “Лондон Таймс” за рекордните 237 седмици, беше преведена на 40 езика и се продаде в над 10 милиона екземпляри по целия свят.
Българската корица на „Кратка история на времето: От големия взрив до черните дупки“
Първоначалното заглавие беше „От Големия взрив до черните дупки: къса история на времето“, но редакторът ми Питър Гуцарди промени „къса“ на „кратка“. Това беше гениално хрумване, което може би допринесе за успеха на книгата. Оттогава насам се появиха много „кратки истории“ на това и онова, дори „Кратка история на мащерката“ (вероятна игра на думи- мащерка= thyme-time-време – б.прев.).
Защо толкова много хора купиха книгата? Трудно ми е да бъда обективен, затова ще се позова на онова, което хората казват. Повечето от отзивите, макар и положителни, ми се сториха не особено проницателни. Те обикновено следваха един и същ модел:
Стивън Хокинг има болестта на Лу Гериг (терминът, използван в американските ревюта) или заболяване на двигателните неврони (в британските ревюта). Той е прикован към инвалидна количка, не може да говори и движи само Х брой пръсти (където Х варира от едно до три, в зависимост от това коя неточна статия е чел рецензиращият). Въпреки това, той е написал тази книга за най-големия въпрос: откъде сме дошли и накъде отиваме?
Отговорът, който предлага Хокинг, е, че вселената нито е възникнала, нито е разрушавана: тя просто съществува. При формулирането на тази идея Хокинг въвежда понятието „въображаемо време“, което аз (т.е. рецензиращият) намирам малко трудна за разбиране. Но ако Хокинг е прав и намерим завършена цялостна теория, ние наистина „ще узнаем мисълта на Бог“. (При редактирането почти бях на границата да премахна последното изречение. Ако го бях направил, продажбите сигурно щяха да са наполовина).
Доста по-проницателна беше статията в „Индипендънт“ – лондонски вестник, според който дори научна книга като „Кратка история на времето“ може да се превърне в култова. Бях поласкан, че сравняват книгата ми с „Дзен и изкуството да поддържаш мотоциклет“. Надявам се, че, подобно на „ Дзен…“, тя дава на хората чувството, че не трябва да бъдат откъснати от големите научни и философски въпроси.
Без съмнение, човешкият интерес към това как съм успял да напиша книгата въпреки недъга си помогна на продажбите. Но онези, които я купиха главно по тази причина, сигурно са останали разочаровани, защото в нея споменавам само бегло за този аспект. Книгата е замислена като история на Вселената, не на мен.
Имаше и съмнения, че мнозина са я купили, за да я изложат в библиотеките си или на холните си масички без да са я чели. Сигурно има и такива, но съм убеден, че една част са се потопили в „Кратка история на Времето“. И досега всеки ден получавам купчини писма, много от които с въпроси или задълбочени коментари, което показва, че са я чели, дори и да не са я разбрали напълно.
Вече 30 години Стивън Хокинг е почетен Лукасов професор по математика в Университета в Кеймбридж. Неговата автобиографична книга, „Моята кратка история“, от която е адаптирано това есе, ще излезе във вторник (10.09.2013г.).
Превод: Милена Златарова
