„Аз съм Изадора. Летете на мен.“
Национални авиолинии
Какво искат жените? Защо е толкова трудно да бъдат разбрани? Какво означава да бъдеш жена?
Тези въпроси изглеждат и излишни, и плашещи, а отговорите им – невъзможни. И ще бъдат такива, ако търсим обобщение, обективност и един шаблон, през който да бъде тълкувана женската същност.
В „Страх от летене“ (изд. „Обсидиан“) Ерика Джонг прави нещо друго, много по-сложно от измислянето на реторични въпроси. Тя ни пуска в главата на своята героиня, за да видим как работи едно индивидуално човешко съзнание. Да, Изадора Уинг е жена, но, за радост (или съжаление), светът й не се изчерпва или затваря в половата й принадлежност.
Тя е още поет, изгубено дете, дъщеря, любовница, смела, страхлива, през повечето време – ужасена… Но удивителното е колко наясно е със себе си, без да си дава сметка за това. Като дистанциран наблюдател, нямаше как да не се запитам дали е така при всеки човек? Орисани ли сме да търсим онова, което знаем? Защо трябва да повтаряме един и същи модел отново и отново?
Страхът от летене e страх да останеш сам със себе си и да се възнаградиш с удоволствието, което е по природа желано. Страх от отхвърляне, от самота. Този тих ужас поражда постоянно притеснение, чувство за вина, самоотричане и неудовлетвореност (да не се бърка с незадоволеност).
Хората не ни допълват. Ние се самодопълваме. Ако нямаме сила да се допълним сами, търсенето на любов става самоунищожение; и тогава се опитваме да се убедим, че самоунищожението е любов.
Пътуването към себе си на Изадора е мазохистично изживяване, но чувството за хумор и самоиронията никога не я напускат*. Тя чака тълкуванията на поредния психиатър, но никога не е съгласна с него. А натрапчивият й въпрос е: Щом всички „искаме Тати“ и в крайна сметка си го получаваме, имат ли изобщо състоятелност моралните дилеми?
Героинята на Джонг е открила своя начин да оцелява – изчаква сцените от живота й да се развият и приключат, за да ги опише, преиначи и разкраси, и чак след това ги приема за истина. Цялото творчество на Изадора е опит да получи любов, да се почувства наистина близка до някого. Близост като сливане, проникване, взаимност на емоциите. Единственият начин да запази любовта и щастието е да ги пресъздава отново и отново.
Животът не е сюжет. Далеч по интересен е от всичко, което можете да разкажете за него, защото езикът поради самата си същност подрежда нещата, а животът в действителност е изграден от безпорядък.
Мъжете в този роман са други версии за света, но и огледала; начин за справяне с живота и придобиване на безценен опит. Но те винаги остават емоционално непроницаеми – загадка или лъжа**.
– Мъжът под леглото не може никога да бъде мъжът в леглото – уточних. – Те взаимно се изключват. Качи ли се веднъж горе, вече не е типът, когото желаеш.
Всеки ли се преструва, че е с някой друг?
С оригиналния си глас и присъствие Джонг опитомява езика и го прави свой, женски, като успява да изрази нещо, което доскоро смятах за неизразимо – ожесточената борба за любов, която постепенно губим, и ужаса от абсолютната свобода, когато осъзнаем, че вече не сме деца.
Променяме се по хиляди начини с всеки следващ ден. Движението е живот, но не бива да се самозалъгваме, че пътуването ще бъде лесно. Изадора избира да види себе си и степента на собственото си безсилие и да спре да се самообвинява. Тогава страхът изчезва.
П. С. Искрени благодарности на издателство „Обсидиан“, че преиздадоха книгата с осъвременен превод и под нова редакция, за да се насладим изцяло на голямото майсторство на Джонг.
* Мъча се да си спомня, но не се сещам за друга книга, на която да съм се смяла на такива задушаващи приливи. Стилът на Джонг е забележителен и се движи по вълната на емоциите на читателя.
** Самозаблудата също е вид лъжа.
Прочетете още едни текст за „Страх от летене“ и ревюто на „Страх от умиране“.