В началото нямах желание да подхващам „Подземните хроники“, защото не ми се четеше детска поредица, било то и написана от Сюзан Колинс. Така и не се научих, че определението „детска“ може да бъде много разтегливо, особено в ръцете на дадени писатели. Ревютата на Мила за книгите ставаха все по-мрачни и по-мрачни, предавайки настроението на самите романи, а на мен ми ставаше все по-любопитно и по-любопитно. В крайна сметка си набавих поредицата и я изгълтах за една седмица – по книга на вечер. В рамките на пет романа Колинс успява да превърне едно дванадесетгодишно момче в измъчен воин. И го прави с главозамайващо умение.
Не знам какво мога да си позволя да кажа за финала на поредицата, при положение, че за онези фенове на Грегор, които още не са стигнали дотук, всичко може да звучи като спойлер. Съвсем накратко – войната, която ще реши съдбата на Подземната страна, е в разгара си. Армията на плъховете настъпва към Регалия, хората и техните съюзници също укрепват позициите си. На фона на постоянните сблъсъци Грегор, или Воина, ключовата фигура в пророчествата на Бартоломю Сандуич, събира цялата си смелост, за да се изправи срещу гигантския бял плъх Гибелния и да изпълни решаващото Пророчество на Времето. Пророчество, което недвусмислено предрича смъртта на Воина.
Съвсем наскоро гледах филма „Игра на кодове“ (великолепен, между другото), посветен на гениалния математик Алън Тюринг. Тюринг се счита за бащата на компютъра и през Втората световна война изобретява машина, чрез която разбива нацисткия код „Енигма“. По този начин Тюринг спасява милиони животи и дори се счита, че скъсява войната с две години. В „Грегор и шифърът на ноктите“ борбата на група долноземци със закодираните съобщения на плъховете почти се припокрива с историята на Тюринг. Както вече знаем от „Грегор и тайните знаци“, Колинс обича да прави препратки към един от най-мрачните периоди от човешката история.
Истината е, че „Грегор и шифърът на ноктите“ (изд. „Екслибрис“) е най-кървавата и тежка книга от поредицата. На моменти ми се струваше по-сурова и от „Игрите на глада“. В „Гарванът“, един от любимите ми филми, се казва: „Детството свършва в 
момента, в който знаеш, че ще умреш“ и това важи с пълна сила за Грегор. На този етап от историята читателят хвърля тревожен поглед назад, за да установи, че на Грегор всъщност не му е останала и частичка от полагащата се на едно дете невинност – тя е безвъзвратно разпиляна из Подземната страна. По ирония на съдбата именно Воинът e този, който постоянно се спъва в неспособността на хората (и плъховете, и прилепите, и хлебарките…) да надраснат войната като начин за разрешаване на проблемите на съвместното си съществуване. Mъдростта, която се изисква за целта, е непосилна, независимо от смазващите количества страдание, които съсипват Подземната страна.
Сюзан Колинс е брутален писател, независимо дали пише за деца, тийнейджъри или възрастни. Тя е безмилостен разказвач, задава най-необходимите и трудни от морална гледна точка въпроси, изгражда невероятно запомнящи се образи и пише толкова увлекателно, че не мога да се сетя за нейна книга, прочитът на която да ми е отнел повече от ден. Ако подобно на мен имате някакви колебания дали да подхванете „Подземните хроники“, най-искрено ви насърчавам да ги загърбите, защото Колинс няма да ви разочарова. Е, вероятно ще ви разбие сърцето няколко пъти, ще ви шокира, просълзи и лиши от десетина часа сън, но повярвайте ми – струва си.
Ако искате да се потопите в атмосферата на Подземната страна, разгледайте нашия книжен пътеводител на „Подземните хроники“.
Прочетете ревютата на Мила за „Грегор Горноземеца“, „Грегор и Гибелното пророчество“, „Грегор и проклятието на топлокръвните“ и „Грегор и тайните знаци“, както и ревютата на Вал и Лора за първа, втора, трета и четвърта книга от поредицата.
Какво мислиш за края?